— Да — отвърнах малко по-високо от обикновено и гласът ми прозвуча странно. — Добре съм. Просто… Изненадана съм, че вие… — Не знаех какво друго да кажа, затова млъкнах и зачаках.
— Ами да! Да, такава съм. По-точно казано, семейството ми. Всъщност никога досега не са ме търсили за консултация по въпроса за ревенантите. От доста години никой не се е обръщал към нас по този въпрос. Да знаеш, че това е невероятно вълнуващо за мен. — Очите й заблестяха, сякаш за доказателство. — Значи си открила и двете книги.
— А, да. Вие как разбрахте?
— През осемнайсети век сме се натъкнали на проблем. Един от лошите — нума, както ги наричат — се добрал до едната книга и дошъл да ни търси. Получило се много неприятно. Затова предшественикът ми взел книгата и издирил благородника, който притежавал единствения друг ръкопис. Та те двамата скрили под много мастило написаното за нас, така че да е трудно, но не и невъзможно да бъдем открити. Ние си имаме цели — заяви гордо. — Случайно да носиш книгите?
— Не — признах аз.
— Много жалко. Щеше да ми достави огромно удоволствие да ги видя. Аз имам единствено препис на пасажа, направен от предшественика ми. Нямало как да задържим оригиналите, защото по този начин сме щели съвсем да се скрием от света, нали?
— Ами да — съгласих се аз, докато се опитвах да накарам мислите си да се задействат по-бързичко, тъй като изливаше все нова и нова информация.
— Та казвай… — подкани ме тя и зачака.
— Казвам се Кейт. Кейт Мерсие.
— Кажи ми, Кейт Мерсие, какво искаше да ме попиташ? — Жената говореше така, сякаш думите бяха формула, която някой й бе казал да следва неотклонно.
— Ами… влюбена съм. Влюбена съм в ревенант.
Жената посърна:
— Мили боже.
Жалният й поглед само подкладе желанието ми да намеря изход.
— Той е все още млад. Ревенант е от осемдесет и пет години и желанието му да умира е много силно. Обичам го. Само че не съм достатъчно силна, за да остана с човек, който умира от жестока смърт… отново и отново.
— Малко са тези, които биха издържали, миличка, освен ако не успееш да изхвърлиш всички чувства от сърцето си, животът ще ти нанесе ужасни травми. Ако обаче успееш да потиснеш чувствата си, няма да си онова чувствително момиче, което си сега, в което той се е влюбил.
Благодарих й безмълвно за разбирането.
— Търся начин да облекча страданието, което той търпи, като устоява на подтика на смъртта. Иска ми се да издържи по-дълго. Може би, докато съм жива — обясних аз, но думите, които исках да изрека, бяха: „Докато умра“. — Не искам да страда заради мен.
— Разбирам — въздъхна тя. — Държа да те предупредя обаче, че не разполагам с вълшебен лек. Не държа в шкафа нито мазило, нито отвара. Нали помниш, че момчето от приказката така и не успява да се добере до моя роднина. След като историята ни беше разказана, даровитите в семейството са записвали векове наред мислите и идеите си по този въпрос, както и по много други. Трябва да потърся в архивите си, Кейт, за да проверя дали няма нещо. Знам някои неща за ревенантите. Предадени са ми тайни, но нито една от тях няма да ти осигури разрешението на проблема. Тръгнала си по труден път и никак не ти завиждам. Затова пък ще направя всичко по силите си, за да облекча страданията ви — както твоето, така и неговото.
Тя се изправи и пристъпи към вратата.
— Да слезем долу — предложи тя. Последвах я в магазина, където се заковахме на място, щом зърнахме сцената, която се разиграваше пред очите ни.
Жул бе застанал в средата на помещението, върхът на меча му беше притиснат към гърдите на слабия мъж, който сякаш се бе смалил под злобния поглед на ревенанта.
— Изобщо не разбирам какви ги говорите — заекваше мъжът. — Съвсем сам съм!
— Знам, че момичето е тук, веднага ме отведи при него! — изрева Жул и притисна сабята по-силно, така че мъжът остана притиснат към бюрото.
— Жул, веднага престани! — изкрещях аз.
И двамата мъже се обърнаха, Жул отпусна покорно меча и го прибра в ножницата, след което с няколко бързи крачки се озова при нас.
— Добре ли си, Кейт? — попита и протегна ръка към мен.
— Аура като горски пожар — рече старата дама, докато оглеждаше Жул. — Ти си един от тях. — След това направи бавно реверанс, сякаш в магазина бе влязла кралска особа.
— Какво, по… — започна Жул, без да крие удивлението си.
Възрастната госпожа се изправи и му подаде ръка.