След като го затвори в някакъв килер, който щеше да му бъде обор, Фра Пачифико отиде в градината, избра едно лаврово дърво, нещо средно между тоягата на бесния Роланд и боздугана на Херкулес, отряза го на три и половина стъпки, обели го, остави го да престои два часа в топла пепел и въоръжен с този нов вид жезъл, се върна в килера и затвори вратата след себе си.
Това, което се случи тогава между Джакобино и Фра Пачи-фико, си остана между тях; но на другия ден брат Пачифико с тояга в ръка и Джакобино с кошове на гърба излязоха заедно като добри приятели; само че кожата на Джакобино, вчера лъскава и гладка, беше днес измачкана, разрошена и окървавена на няколко места, което доказваше, че приятелството не се е установило без известна съпротива от страна на Джакобино и без упорита настойчивост от страна на Фра Пачифико.
Както бе обещал, той разшири кръга на обиколките си до Стария пазар, кея и Санта Лучия, а вечерта доведе Джакобино, натоварен с такова количество месо, риба, дивеч, плодове и зеленчуци, че изобилно снабденото братство можеше да продава излишъка и три пъти седмично да устройва пред самата врата на манастира малък пазар, откъдето започнаха да се снабдяват набожните души и благочестивите стомаси от улица Инфраската и от Ла Салита деи капучини.
Работите вървяха така почти от четири години вече и Фра Пачифико и приятелите му живееха в разбирателство, което Джакобино не се опита нито веднъж да наруши, когато и тоя ден, както постъпваха три пъти седмично, двамата излязоха от манастира и поеха по нанадолнището, дало името си на улицата, Джакобино напред, с разни кошове на гърба, а Фра Пачифико след него, с лавровата тояга в ръка.
Още при първите им стъпки по улица Инфраската и най-незапознатият с неаполските нрави можеше да разбере на каква популярност се радват и двамата: магарето — пред децата, които му носеха с пълни шепи шума от моркови и листа от зеле, а Фра Пачифико — пред жените, които искаха да ги благослови, и пред мъжете, които го питаха какъв номер да си купят от лотарията.
За похвала на Джакобино и на Фра Пачифико трябва да кажем, че Джакобино приемаше всичко, каквото му поднасяха, а Фра Пачифико не отказваше нищо от това, което му искаха, даваше щедро благословии и посочваше номера, но без да гарантира ползата от едните и от другите. От време на време някоя набожна жена, по-излиятелна от другарките си, коленичеше пред монаха. Ако беше млада и хубава, Фра Пачифико й поднасяше да целуне ръката му откъм вътрешната страна, за да може да я погали по брадичката — дребна чувственост, към която той не беше равнодушен. Ако жената беше стара и грозна, се задоволяваше да й подаде кордона си, който тя можеше да целува колкото си иска. Но трябваше да се задоволи с кордона — всяко друго благоволение безмилостно й се отказвате.
В първите дни на просията, още в началния етап с дисагите, като награда за благословиите и казаните номера жителите на улица Инфраската, Страда деи Студи, ларгото Спирито Санто, Порта Алба и другите квартали, които имаше обичай да обикаля, бяха предложили да заплащат на Фра Пачифико с плодове, зеленчуци, хляб, месо и дори риба — макар че рибата рядко я изкачват до височините, където се намират споменатите от нас улици — и Фра Пачифико се бе съгласил. Дисагите не се възгордяваха; но той забеляза, че всички провизии, подарявани от жителите на къщи, отдалечени от пазарните квартали, бяха второ качество, и тъкмо това го накара да настои за магаре. Щом купи магаре, Фра Пачифико започна да отива там, където се намират най-хубавите продукти, и изостави напълно произведенията и подаръците на междинните квартали.
Не искаме да кажем, че градинарите от Стария пазар, месарите от Вико Рото, рибарите от Маринела и овощарите от Санта Лучия, на които Фра Пачифико прибираше най-хубавите произведения, не биха предпочели монахът да започва събирането на подаяния още щом излезе от манастира и вместо със съвършено празни кошове да идва при тях, когато вече ги е напълнил до две трети или поне до половина. Неведнъж продавачите се опитваха, щом го видят, да скрият някое хубаво парче, което биха желали да запазят за богати клиенти; но Фра Пачифико имаше възхитително обоняние и откриваше всяка измама. Той се насочваше право към това, което се опитваха да скрият от него, и ако не му го даваха доброволно, кордонът на Свети Франциск свършваше работата си. Но за да избегне тия дребни хитрувания, Фра Пачифико започна да не дочаква даренията: просто слагаше кордона, вземаше и работата свършваше веднага. А продавачите, които по времето на Мазаниело се бяха разбунтували срещу някакъв данък, който херцог Д’Аркос се бе опитал да наложи върху плодовете, понасяха сега ако не весело, то поне търпеливо десятъка, който братът просител от манастира Свети Ефрем вземаше от всичките им произведения; и никому не бе минало през ум да се разбунтува срещу тази тирания. Ако след като е направил избора си, забележеше известни признаци на недоволство но лицето на този, комуто бе направил честта да удостои с вниманието си, Фра Пачифико изваждаше от джоба си своята тясна и дълга като калъф рогова табакера, поднасяше на ощетения продавач енфие и много нарядко това благоволение не възвръщате усмивката на устните на жертвата. Ако това внимание се окажеше недостатъчно, лицето на Фра Пачифико, който въпреки името си пламваше много лесно, ставаше от бронзово пепеляво; очите му хвърляха двойна мълния, лавровата тояга започваше да кънти по паважа и след тази тройна проява никога не се случваше доброто настроение да не се възвърне незабавно на лицето на лошия католик, който не бе сметнал за щастие да поднесе сам на Свети Франциск най-угоената си гъска, най-сочния пъпеш, най-крехкото филе или най-лъскавата риба.