— Кой хвърли камъка? Кой ме улучи тук? — и показа окървавената си буза.
— Аз — отвърна един четиридесетинагодишен мъж, нисък и набит, със сламена шапка, облечен в бели къси панталони и палто, като скръсти ръце на гърдите си, при което от палтото му се посипа брашно. — Аз, Гаетано Мамоне.
Мъжът с бялото палто още не бе доизрекъл тези думи, когато дон Клементе Филомарино облегна пушката на рамото си и даде изстрел. Изгоря само зарядът.
— Чудо! — викна Фра Пачифико, докато товареше рибата на магарето, оставяйки дон Клементе да се разправя с тълпата. — Чудо!
И слезе към Имаколатела, като продължаваше да вика:
— Чудо! Чудо!
Двеста гласа повториха след него: „Чудо!“ Но сред тези гласове се обади отново първият глас:
— Смърт на якобинеца! Смърт на безбожника! Смърт на приятеля на французите!
И всички гласове, викали досега: „Чудо!“, заповтаряха:
— Смърт! Смърт!
Войната бе обявена.
Част от тълпата нахълта през градинската врата, за да нападне дон Клементе в дома му, други опряха стълба до прозореца и започнаха да се изкачват по нея.
Дон Клементе даде наслуки втори изстрел в тълпата; един мъж падна.
От страна на неблагоразумния момък това значеше да се лиши от всяка пощада. Оставаше му само да продаде скъпо живота си. Той повали с приклада си първия, чиято глава се изравни с прозореца; мъжът разпери ръце и падна по гръб.
След това захвърли в стаята пушката, на която бе счупил приклада при силния удар, взе във всяка ръка по един пистолет и първите появили се нападатели получиха по един куршум в главата, а друг — в гърдите.
И двамата паднаха навън и не мръднаха вече върху паважа.
Бесните викове се удвоиха; от всички страни на кея се втурнаха да подкрепят нападателите.
В същия миг дон Клементе Филомарино чу, че входната врата изпращя и към стаята приближиха стъпки.
Той изтича да заключи.
Вратата беше съвсем слаба преграда срещу смъртта.
Не бе успял да напълни отново пистолетите, а пушката му беше счупена; оставаше му обаче цевта заедно с всичките й принадлежности, която можеше да използва като боздуган; оставаха му и сабите за дуелиране.
Той ги откачи от стената, сложи ги на стол зад себе си, грабна цевта на пушката и реши да се защитава до последна възможност.
На прозореца се появи нов нападател; цевта се стовари върху му; ако бе улучил главата, щете да я разцепи; но човекът спаси черепа си с бързо отдръпване и получи удар по рамото. Той сграбчи цевта, като се вкопчи с две ръце за издадените й части — за затвора и за спусъка. Дон Клементе видя, че тук ще трябва да води борба, при която другите можеха да изкъртят вратата; затова изостави оръжието тъкмо когато противникът му очакваше съпротива, и като изгуби опора, падна по гръб; но дон Клементе се лиши от най-страшното си оръжие.
Сега грабна сабите.
Чу се ужасно пукане; острието на една секира разцепи слабата врата на стаята му. Тъкмо когато острието се отдръпна, за да нанесе втори удар, момъкът провря сабята през отвора, направен от секирата, и чу проклятие.
— Туширан! — изсмя се той с дивия смях на зарадван от отмъщението си отчаян борец, комуто остава само да умре, като нанесе колкото може повече зло на враговете си.
Зад гърба му падна нещо тежко: от балкона бе скочил мъж с кама в ръка. Тънкото острие на сабята се кръстоса като светкавица с камата; мъжът изохка и падна; сабята бе излязла шест пръста на гърба му между двете рамена. Втори удар със секира разцепи окончателно вратата. Дон Клементе се готвеше да се обърне към новите нападатели, когато видя, че от горния етаж полетяха към улицата хартии и книги.
Той разбра, че побеснелите мъже са се качили на горния етаж, разбили са вратата на братовото му жилище, оставена може би отворена от херцога в бързината да отиде у Дюра, хартиите бяха автографите, книгите, Елзевирите на херцог Дела Tope, хвърляни през прозореца от окаяните невежи, които не знаеха какви съкровища разпиляват.
Той изрева от ярост, когато го раниха с камък; при вида на това светотатство изрева от мъка.
Какво отчаяние за горкия му брат, когато се завърне!
Дон Клементе забрави опасността, забрави, че когато се завърне, херцог Дела Tope ще има да оплаква вероятно по-тежка загуба от автографите и Елзевирите. Той видя само тази пропаст, зинала поради собственото му неблагоразумие, тъкмо когато брат му най-малко я очакваше, пропаст, където потъваха в един миг тридесет дълги години непрестанни грижи и усърдни издирвания; и това удвои яростта му към тия скотове, на които не стигаше отмъщението срещу човека, та го прехвърляха и върху неодушевените предмети, като ги унищожаваха, без да знаят ценността им, просто от инстинкт да рушат.