Дон Антонио се оплакваше всяка седмица на кума си, загдето не е изгонил още чирака, а при всяко оплакване на своя кумец Джансимоне отговаряте, че ще го изгони идната седмица; но седмицата минаваше и в неделния ден Фра Микеле си стоеше все по-настойчиво на прозореца.
Най-после, притиснат от дон Антонио до стената, Джансимоне реши да съобщи една сутрин на чирака си, че трябва да се разделят, и то колкото е възможно по-скоро. Фра Микеле поиска да му повторят това съобщение, после втренчи решително ясния си поглед в своя майстор и запита:
— А защо трябва да се разделим?
— Я гледай! — възрази седларят, като се опита да се държи важно. — Ще ме питаш значи? Чиракът ще пита майстора си!
— Това е мое право — отговори спокойно Фра Микеле.
— Твое право, твое право!… — повтори изненаданият седлар.
— Разбира се, когато направихме договор…
— Не сме правили договор — прекъсна го Джансимоне. — Нищо не съм подписвал.
— Въпреки това си имаме договор: за договор не са потребни непременно хартия, перо и мастило — между честни хора и думата стига.
— Между честни хора, между честни хора! … — промърмори седларят.
— Не сте ли честен човек? — запита студено Фра Микеле.
— Съм, то се знае! — отговори Джансимоне.
— Добре тогава, ако сме честни хора, повтарям, между нас има договор, според който трябва да служа при вас като чирак; вие, от своя страна, трябва да ме научите на занаята си и ако аз не ви дам повод за недоволство, нямате право да ме изгоните от дома си.
— Да, но ако ми дадеш поводи за недоволство? А?…
— Дал ли съм ви?
— Даваш ми всеки миг.
— Какви?
— Какви, какви!…
— Ще ви помогна да ги намерите, ако съществуват. Мързелив ли съм?
— Не мога да кажа такова нещо.
— Вдигам ли врява?
— Не.
— Пияница ли съм?
— О, колкото за това, пиеш само вода.
— Развратник ли съм?
— Само това липсваше, нещастнико!
— Добре, като не съм нито развратник, нито пияница, нито скандалджия, нито мързеливец, какви поводи за недоволство мога да ви дам?
— Характерите ни са несъвместими.
— Характерите ни да са несъвместими? — запита Фра Микеле. — За пръв път сега не сме на едно мнение; кажете ми впрочем недостатъците в характера ми и аз ще се поправя.
— Не ще отречеш, надявам се, че си упорит, нали?
— Защото не искам да си отида оттук ли?
— Значи признаващ, че не искаш да си отидеш?
— Не искам, то се знае.
— Ами ако те изгоня?
— Ако ме изгоните, е друг въпрос.
— Ще си отидеш ли тогава?
— Да, но тъй като това ще бъде незаслужена несправедливост, тя ще бъде оскърбление, което няма да ви простя.
— Тогава?
— Тогава — отговори младежът, без да повиши нито с една нотка гласа си, а само загледа по-твърдо и по-втренчено Джансимоне — да не ми е името Микеле Пеца, ако не ви убия.
— И ще го направи! — извика седларят, като отскочи назад.
— Уверен сте в това, нали? — отвърна Фра Микеле.
— Ей богу, да.
— Затова ще е по-добре, драги майсторе, щом сте имали късмет да си намерите чирак, който не е развратник, пияница, мързеливец, а ви уважава от все сърце и душа, по-добре ще е да кажете на дон Антонио, че сте честен човек и не можете да изгоните от дома си един беден момък, от когото можете само да се похвалите. Съгласен ли сте?
— Да, разбира се — каза Джансимоне, — това ми се струва най-право.
— И най-благоразумно — добави младежът с лека насмешка. — Съгласихме се значи, нали?
— Нали ти казах — да.
— Ще си дадете ли ръката?
— Ето я.
Фра Микеле стисна сърдечно ръката на майстора си и се залови за работа така спокойно, сякаш нищо не се бе случило.
XXXIII
ФРА МИКЕЛЕ
На другия ден, неделя, Фра Микеле се облече по обичая си, за да отиде на черковната служба, задължение, което не бе пропуснал нито веднъж, откакто бе станал мирянин. В черквата срещна баща си и майка си, поздрави ги почтително, придружи ги до дома им след службата, поиска и получи от тях съгласие да се ожени за дъщерята на дон Антонио, ако той се съгласи да му я даде; и най-после, за да няма в какво да се укори, отиде при дон Антонио с намерение да му поиска ръката на Франческа.
Дон Антонио беше с дъщеря си и бъдещия си зет и много се изненада при влизането на Микеле Пеца. Кумът Джансимоне не бе се осмелил да му разкаже станалото между него и чирака; казал му бе само, както вината, да има търпение, защото ще се погрижи да го зарадва идната седмица.
При появата на Фра Микеле разговорът се прекъсна така ненадейно, та за новодошлия беше лесно да отгатне, че са се обсъждали семейни въпроси, които нямаха намерение да споделят с него. Пеца поздрави много учтиво тримата и помоли дон Антонио за позволение да поговори с него насаме. Искането му бе изпълнено неохотно; потомъкът на испанските завоеватели се питаше дали не се излага на опасност, като остане насаме с младия си съсед, при все че никак не подозираше решителния му прав. Но направи все пак знак на Франческа и Пепино да се отдалечат. Пепино улови под ръка Франческа и излезе с пея, като се изсмя под носа на Фра Микеле. Пеца не продума, не прояви никакво недоволство, нито заплаха, макар че изглеждаше да са го ухапали повече усойници от ония, ухапали дон Родриго в бъчвата.