— Господине — обърна се Микеле Пеца към дон Антонио, щом вратата се затвори подир щастливата двойка, която в този момент се надсмиваше навярно безмилостно над нещастния влюбен, — излишно е да ви казвам, нали, че обичам дъщеря ви Франческа?
— Да, излишно е — отвърна подигравателно дон Антонио, — защо го казваш тогава?
— Излишно е за вас, господине, но не и за мене, защото идвам да ви поискам ръката й.
Дон Антонио се изсмя.
— Не виждам нищо смешно в случая, господине — каза Микеле Пеца без никакво раздразнение. — Аз ви говоря сериозно и имам право да бъда изслушан сериозно.
— Какво по-сериозно нещо наистина? — продължи все така подигравателно коларят. — Синьор Микеле Пеца прави на дон Антонио честта да поиска ръката на дъщеря му!
— Не смятам, че ви правя особена чест, господине — възрази Пеца със същото хладнокръвие. — Мисля, че честта е взаимна, и много добре зная, че ще отхвърлите предложението ми.
— Защо се излагат тогава на отказ?
— За успокоение на съвестта ми.
— Микеле Пеца и съвест! — изсмя се отново дон Антонио.
— А защо — отвърна все така хладнокръвно младежът — Микеле Пеца да няма съвест като дон Антонио? И той като дон Антонио има две ръце за работа, две нозе за ходене, две очи за гледане, един език за говорене, едно сърце за любов и омраза. Защо да няма като дон Антонио и една съвест, за да му казва: „Това е добро, а това — лошо“?
Хладнокръвието, което никак не очакваше у един толкова млад момък, обърка напълно коларя; но все пак, като се залови за истинския смисъл на думите му, той каза:
— За успокоение на съвестта си, казваш. Значи, ако не ти дам дъщеря си, ще се случи нещастие.
— Вероятно — отвърна Микеле Пеца със спартански лаконизъм.
— И какво нещастие ще се случи? — запита коларят.
— Само Господ и врачката Нано знаят! — отговори Пепа. — Но нещастие ще се случи, защото, докато аз съм жив, Франческа няма да стане жена на друг.
— Я си върви! Ти си полудял.
— Не съм полудял, но си отивам.
— Слава Богу! — промълви дон Антонио.
Микеле Пеца направи няколко стъпки към вратата; но се спря на половината път.
— Вие ме гледате така спокойно — каза той, — защото разчитате, че днес-утре по ваше искане кумът ви Джансимоне ще ме изгони от дома си, както ме изгонихте вие от своя дом.
— Какво? — запита изненадано дон Антонио.
— Не се лъжете! Ние се разбрахме и аз ще остана при него, до когато ми е угодно.
— Ах, нещастникът! — извика дон Антонио. — Та той ми бе обещал…
— Нещо, което не може да изпълни… Вие имате право да ме изгоните от дома си и не ви се сърдя за това, защото тук съм чужд човек, но той няма право да ме изгони, защото съм му чирак.
— Какво от това? — запита дон Антонио, като се изправи. — Няма значение дали ще останеш или няма да останеш у кума! Всеки е в къщата си; но и аз те предупреждавам след заплахите ти, че ако отсега нататък те видя в къщата ми или забележа да обикаляш денем или нощем около имота ми, като зная от самия тебе лошите ти намерения, ще те убия като побесняло животно.
— Ваше право, но аз няма да се изложа на такова нещо. По-размислете все пак.
— О, размислил съм.
— Отказвате ли ми ръката на Франческа?
— Не веднъж и не дваж.
— Дори ако Пепино се откаже от нея?
— Дори ако Пепино се откаже.
— Дори ако Франческа се съгласи да ме вземе за съпруг?
— Дори ако Франческа се съгласи да те вземе за съпруг.
— И ме отпращате, без да имате милост да ми оставите и най-малката надежда?
— Отпращам те и ти казвам: не, не, не.
— Помнете, дон Антонио, че Господ наказва не отчаяните, а ония, които са ги тласнали към отчаяние.
— Така приказват поповете.
— Така твърдят почтените хора. Сбогом, дон Антонио, останете с мир!
И Микеле Пеца си отиде.
Пред вратата на коларя той срещна двама-трима младежи от Итри, на които се усмихна както винаги.
След това се прибра у Джансимоне. Невъзможно беше, като погледне човек спокойното му лице, да помисли, дори да се усъмни, че е от ония отчаяни хора, за които бе споменал само преди миг. Качи се в стаята си и се заключи; само че този път не отиде до прозореца, а седна на кревата, облакъти ръце на коленете си, наведе глава и едри сълзи тихо се зарониха по лицето му.