— А защо, ако обичате, гражданино Антонио, не работите днес?
Достойният колар, зле настроен поради момента, в който му задаваха въпроса, и още по-зле настроен поради обръщението „гражданино“, смятайки, че е оскърбително да заменят с него благородническата му титла, щеше да отговори с някоя грубост, според благородническия си обичай; но щом погледна пътника, разбра, че той трябва да е някоя много важна личност, към която не може да се държи с обичайното си пренебрежение.
И наистина пътникът, изненадал дон Антонио сред семейното тържество, беше чисто и просто нашият посланик; тръгнал от Неапол към полунощ, той не бе позволил на пощальоните да позабавят ход при спускането по нанадолнището от Кастелоне, защото бързаше да напусне кралството на Двете Сицилии, и задното колело на колата му се бе счупило при минаване през едно от многобройните поточета, които пресичат шосето и се вливат в безименната река, протичаща успоредно с него.
Поради тази злополука той беше принуден въпреки бързането да стигне до римската граница, да измине последната половин миля пеша; а това беше още един повод да се възхитим от спокойствието, с което запита: „Защо, ако обичате, гражданино Антонио, не работите днес?“
— Извинете, господин генерал — каза дон Антонио, като пристъпи към пътника, вземайки гражданина Гара за военен поради униформата му и смятайки, че щом един военен пътува в кола с четири коня, трябва да е най-малко генерал, — не знаех, че имам честта да разговарям с такава видна личност, каквато изглежда ваше превъзходителство. Иначе нямаше да отговоря: „днес не работя“, а „ще започна работа след един час“.
— Защо не веднага? — запита пътникът колкото можеше по-примирително, което подсказваше, че ако става въпрос за повече пари, е готов да ги даде.
— Защото камбаната вече бие, ваше превъзходителство, а дори ако трябваше, недай боже, да поправям колата на крал Фердинанд, пак не бих накарал кюрето да чака.
— Както виждам — каза пътникът, като се поогледа наоколо, — попаднал съм сякаш на сватба.
— Точно така, ваше превъзходителство.
— А хубавата девойка, която се омъжва? — запита благосклонно пътникът.
— Е дъщеря ми.
— Поздравявам ви. Ще почакам заради прекрасните й очи.
— Ако ваше превъзходителство пожелае да ни направи честта да дойде с нас в черквата, чакането няма да му се, стори толкова дълго, нашето кюре ще каже много хубава проповед.
— Благодаря, приятелю, предпочитам да остана тук.
— Добре, останете. Като се върнем, ще пиете чаша вино от ей тази лоза за здравето на булката. Това ще й донесе щастие, а след чашката ще работим по-добре.
— Съгласен, драги. И колко време ще трае тази церемония?
— О, три четвърти, най-много един час. Хайде, деца, към черквата!
Всички се разбързаха да изпълнят нареждането на дон Антонио, който бе станал церемониалмайстор за през целия ден; само Пепино остана назад и скоро се озова при Микеле Пеца.
— Слушай, Пеца — започна той, пристъпвайки към него усмихнат, макар и малко пресилено може би, с протегната ръка, — днес трябва да забравим старите вражди и да сключим искрен мир.
— Мамиш се, Пепино — възрази Пеца, — днес трябва да се приготвиш за явяване пред Бога, нищо повече.
После се изправи на стената:
— Годенико на Франческа — заяви тържествено той, — остава ти само още един час живот!
Скочи в градината на Джансимоне и изчезна зад стената. Пепино се огледа, видя, че е сам, прекръсти се и промълви:
— Господи, Господи! В твои ръце предавам душата си.
След това настигна годеницата и тъста си, които бяха вече на път за черквата.
— Колко си пребледнял! — каза Франческа.
— Дано след един час — отговори той — да не пребледнееш повече от мене!
Посланикът, който през едночасовото чакане можеше да се развлича, като гледа как жителите на Итри отиват да се забавляват или да работят, проследи с поглед сватбеното шествие, докато то изчезна зад ъгъла на улицата, която водеше към черквата.
Когато погледна отсреща с разсеяния взор на човек, който чака и скучае от това, за най-голяма своя изненада, забеляза сякаш френски униформи в края на улица Фонди, само че в обратна посока на тази, от която бе дошъл, следователно от Рим за Неапол.
В тези униформи бяха облечени един жандармерийски старшина и четирима драгуни, придружаващи пощенска кола, която се движеше не според хода на своите коне, а според хода на конете от охраната.