— Никакви, господине, чисто и просто се страхувам, че присъствието ми ще им бъде неприятно.
— Невъзможно.
— Аз зная е кого имам честта да говоря, господине, вие сте граф Дьо Шатийон, адютант на техни кралски височества, така че аз имам едно предимство пред вас, защото вие не знаете кой съм.
— Мога да заявя, господине, че вие сте един безукорно учтив, светски човек.
— Тъкмо затова, господине, Конвентът ме избра за тъжнотопоръчение да прочета смъртната присъда на крал Людовик XVI.
Граф Дьо Шатийон отскочи назад, сякаш се бе озовал ненадейно пред змия.
— Но тогава вие сте членът на Конвента Гара? — извика той.
— Същият, господин графе. Виждате ли, ако името ми оказва такова въздействие на вас — а вие, доколкото зная, не сте роднина на крал Людовик XVI — как ще подейства то на горките принцеси, които са негови лели? Вярно е — добави с лукава усмивка посланикът, — че те не обичаха никак племенника си, докато беше жив, но днес го боготворят. Смъртта е като нощта, дава нови оценки.
Господин граф Дьо Шатийон се сбогува и отиде да съобщи на принцесите Виктория и Аделаида резултата от току-що приключения разговор.
XXXV
ФРА ДЯВОЛО
Двете стари принцеси, които старшина Map-тен беше натоварен да покровителства и при които се завърна граф Дьо Шатийон, съвсем смутен, след като се бе озовал не само пред цареубиец, а тъкмо пред човека, прочел на Людовик XVI смъртната му присъда, двете стари принцеси, повтаряме, не са съвсем нови лица за ония наши читатели, които са малко или много запознати с творчеството ни; те са ги виждали тридесет години по-млади в книгата ни „Жозеф Балсамо“ не само с току-що посочените имена, но и с непоетичните прякори Дрипа и Парцалка, с които бащински фамилиарно ги наричал Людовик XV.
Видяхме, че третата принцеса, София, която височайшият й родител, за да не разедини тройката, нарекъл с мелодичното име Врана, бе починала в Рим и бе забавила с боледуването си заминаването на двете сестри, като по този начин влизането им в Итри съвпадна с това на френския посланик.
Дворцовата клюка бе щадила всякога мадам Виктория, за която се знаеше, че е имала през целия си живот безукорно поведение, но като се нуждаят всякога от изкупителна жертва, злите езици се бяха нахвърлили върху мадам Аделаида; за нея се разправяше, че била героиня на едно твърде скандално приключение, и то със собствения си баща. При все че Людовик XV не беше никакъв патриарх и се съмнявам дали — ако Господ би решил да изгори съвременния Содом, би го предупредил като Лот с някой свой ангел да напусне навреме прокълнатия град — това приключение, не в подробностите, а по същество, минаваше за повторение на случилото се в семейството на ханаанеца Лот, който, забравяйки за нещастие семейните връзки, станал, както знаем, баща на Моав и Амон; самозабравата на крал Людовик XV и на дъщеря му мадам Аделаида е била наполовина плодовита, давайки живот само на едно момче, родено в Колорно, град от Пармското велико херцогство, и станало под името Луи дьо Нарбон един от най-елегантните и в същото време най-празноглави кавалери в двора на Людовик XVI; мадам Дьо Стал, загубила след оставката на баща си, господин Дьо Некер, своята власт в министерския съвет, но запазила все пак известно влияние, бе накарала да назначат в 1791 година Нарбон за министър на войната; самоизмамвайки се за нравствената и умствена стойност на красивия кавалер, тя се опита да му вдъхне малко от своята гениалност и смелост, но не сполучи; потребен беше исполин, за да се справи с положението, а господин Дьо Нарбон беше джудже или, ако желаете, обикновен човек; положението го смаза.
Подведен под отговорност на 10 август, той се прехвърли през Ламанш и се присъедини в Лондон към емигриралите принцове, но не вдигна никога меча си срещу Франция. Неспособен да я спаси, той имаше поне заслугата, че не се опита да я погуби.
Когато трите стари принцеси решиха да напуснат Версай, господин Дьо Нарбон именно бе натоварен да подготви бягството им, станало на 21 януари 1791; но този повод Мирабо произнесе една от най-хубавите си речи на тема: „За свободното емигриране“.
Видяхме от разказа на старшина Мартен, че техни височества бяха живели последователно във Виена и Рим, а след това, отстъпвайки пред републиката, която след нахлуването в Северна Италия навлизате и в южната част на страната, бяха решили да потърсят своите високопоставени роднини в неаполитанското кралство.
Тези високопоставени роднини, които щяха да станат скоро нископоставени, бяха крал Фердинанд и кралица Каролина.
Както бе предположил старшина Мартен, вестта, която граф Дьо Шатийон занесе на двете принцеси, ги разтревожи твърде много; мисълта да продължат пътя си, само охранявани от своя адютант, който при това — за да пощади нервите на двете старици — бе скрил от тях присъствието на страшния член на Конвента, не беше никак успокоителна. Те бяха ужасно отчаяни, когато един прислужник от хотела почука почтително на вратата и съобщи на господин граф Дьо Шатийон, че някакъв младеж, пристигнал вечерта, молел за разрешение да му каже няколко думи.