Ди Чезаре й представи другарите си: всички бяха корсиканци. Знаем вече неговото име и имената на трима от тях: Франческо Бокекиампе, Уго Колона и Антонио Гуидоне, останалите трима се наричаха Раймондо Кордара, Лоренцо Дерацо и Сте-фано Питалуга.
Искаме извинение от читателите си за тези подробности. Но неумолимата история ни принуждава да представим в разказа си голям брой действащи лица от всякаква народност и ранг, затова наблягаме малко повечко върху тези, които ще имат по-значителни роли.
Повтаряме, че пишем огромна епопея и като Омир, царя на епичните поети, сме принудени да изброяваме войниците си.
Ди Чезаре последва като нас, в по-малък мащаб, примера, оставен от автора на „Илиадата“, като назова последователно на мадам Аделаида шестимата си другари, но това, което младият корсиканец й бе казал за благородния произход на Бокекиампе, й бе направило особено впечатление и тя се обърна по-специално към него.
— Господин Ди Чезаре ми съобщи, че сте дворянин — каза тя.
— Направил ми е преголяма чест, ваше кралско височество: аз не съм нищо повече от благородник.
— О, значи правите разлика между дворянин и благородник, господине?
— Разбира се, мадам, аз имам честта да принадлежа към едно съсловие, премного ревниво за своите права, именно защото днес никой не ги признава. Затова не си позволявам да си присвоявам права, които не ми принадлежат. Бих могъл да докажа произхода си отпреди двеста години и да стана малтийски рицар, ако малтийският орден още съществуваше, но много мъчно бих доказал родословието си от 1399 година насам, за да имам право да се качвам на кралска каляска.
— На нашата обаче ще се качите, господине — каза старата княгиня, като стана.
— Но само когато сляза от нея, мадам, ще мога да се похваля, че съм дворянин — отговори с поклон младежът.
— Чуваш ли, сестро, чуват ли? — извика мадам Аделаида. — Този младеж говори толкова учтиво! Ето ни най-после с хора от нашата среда!
Старата княгиня въздъхна по-свободно.
В този момент се върна и господин Дьо Шатийон.
— Е, добре, Шатийон, какво каза старшина Мартен? — запита мадам Аделаида.
— Каза само, че ако ваше височество му бе изпратила подаръка по другиго, би му отрязал ушите.
— А на вас?
— Към мене благоволи да прояви милост — дори прие каквото му предложих.
— Какво му предложихте?
— Да се ръкуваме.
— Да се ръкувате, Шатийон! Ръкували сте се с якобинец! Защо не се върнахте и с червен калпак тогава? Просто невероятно: един старшина да откаже десет луидора и един граф Дьо Шатийон да се ръкува с якобинец! Наистина не разбирам вече нищо от новоустроеното общество.
— Или по-точно, от новоразстроеното — обади се мадам Виктория, като продължаваше да чете часослова.
— Новоразстроеното, да, права сте, сестро, „новоразстроеното“ е по-точно, съмнявам се само дали ще доживеем да го видим преустроено. Засега, Шатийон, разпоредете се, заминаваме в четири часа, с охрана като господата можем да пътуваме и нощем. Ще обядвате с нас, господин Ди Бокекиампе.
И с жест, запазил повече повелителност, отколкото достойнство, старата княгиня отпрати другите седем души от охраната, без дори да забележи колко оскърбително беше да избере само благородника, като изключи другите от благоволението да обядват на една трапеза с нея и сестра й.
Бокекиампе помоли с поглед другарите си да му простят за оказаното благоволение, те отговориха, като му стиснаха ръка.
Както бе казал Ди Чезаре, музиката, която бяха чули, водеше сватбеното шествие на Франческа и Пепино; то беше многолюдно: защото, пак според думите на Ди Чезаре, повечето хора очакваха някаква пакост от страна на Микеле Пеца. Затова щом стигнаха на терасата, двамата младоженци погледнаха най-напред към полусрутената стена, където още от сутринта стоеше онзи, от когото се страхуваха.
Стената беше пуста. Пък и нищо не бе придобило мрачната отсенка, която трябва според така наречения цар на природата да възвести изчезването му от земята. Беше обяд; сияйно слънце пронизваше с лъчите си зеления ажурен балдахин над главите на поканените; косовете подсвирваха, дроздовете пееха, волните врабчета чирикаха, а шишетата с вино отразяваха златни чертици в течния си рубин.
Пепино си отдъхна — никъде не виждаше смърт; напротив, навред наоколо сияеше живот. А така прекрасен е животът, когато току-що си се оженил за любимата жена и е настъпил денят, очакван цели две години! Той забрави за миг Микеле Пеца и последната му заплаха, от която беше все още пребледнял.