— Кой Гара?
— Посланикът на републиката в Неапол.
— Невъзможно!
— Той е, генерале.
Шанпионе погледна към улицата, позна Гара и като прецени веднага важността на събитието, изтича към салона, превърнат от него в библиотека и кабинет.
Когато отвори вратата, посланикът стъпваше вече на най-горното стъпало на площадката.
Макдоналд поиска да се оттегли, но Шанпионе го задържа.
— Вие сте моята лява, а понякога и моята дясна ръка — каза той. — Останете, драги генерале.
И двамата зачакаха с нетърпение новините, които Гара носеше от Неапол.
Приветствията бяха кратки: Шанпионе и Гара си стиснаха ръце, Макдоналд бе представен и Гара започна да разказва.
Разказът му се отнасяше до това, което ние вече видяхме: пристигането на Нелсън, тържествата в негова чест и декларацията, за да запази престижа на републиката.
След това той разказа за повредата на колата по пътя между Кастелано и Итри, поради която бе принуден да се спре в дома на коларя дон Антонио; разказа как срещнал двете стари принцеси с охраната им, как не позволил на войниците да продължат по-нататък; как присъствал при убийството на зетя на дон Антонио, извършено от някакъв младеж на име Фра Дяволо, който според обичая избягал в гората, за да се спаси от наказание за престъплението си, като стане разбойник; как най-после отклонил от пътя му старшина Мартен, когото оставил в Итри, за да доведе поправената кола, а сам си наел друга във Фонди, с която пристигнал в Рим без произшествия, само с едно закъснение от шест часа. Старшина Мартен и четиримата войници щели да пристигнат по всяка вероятност на другия ден.
Шанпионе остави посланика да разправи всичко, без да го прекъсва, като се надяваше да чуе нещо за своя пратеник; и след като гражданинът Гара довърши разказа си, без да спомене името на Салвато Палмиери, Шанпионе започна да се опасява да не би посланикът да е бил вече тръгнал от Неапол, когато адютантът на генерала е пристигнал там, и следователно да са се разминали по пътя.
Много разтревожен, като незнаеше какво може да се е случило на Салвато след заминаването на посланика, главнокомандващият се готвеше да го обсипе с въпроси по този пункт, когато вниманието му бе привлечено от шум в предверието и в същия миг вратата се отвори и ординарецът съобщи, че един човек в селски дрехи иска непременно да говори с генерала.
Но друг, по-мощен и категоричен глас извика:
— Аз съм, генерале, Еторе Карафа. Нося известия за Салвато.
— Пуснете го, дявол да ви вземе! Пуснете го! — извика Шанпионе. — Тъкмо щях да питам за него гражданина Гара. Влезте, Еторе, влезте! Двойно добре дошъл сте.
Граф Ди Руво се втурна в стаята и прегърна генерала.
— Ах, генерале, скъпи ми генерале! — провикна се той. — Колко се радвам да ви видя отново!
— Споменахте Салвато, Еторе! Какви известия ни носите за него?
— И добри, и лоши едновременно: добри, защото без малко е щял да загине, а не е загинал — лоши, защото докато е бил в безсъзнание, са откраднали документите, които сте му дали за гражданина Гара.
— Дали сте му писмо за мене ли? — попита Гара.
Еторе се обърна.
— А, вие ли, господине, сте посланикът на републиката? — запита той.
Гара се поклони.
— Лоши новини! Лоши новини! — промълви Шанпионе.
— Защо? В какво отношение? Обяснете ми — каза посланикът.
— Ех, Господи, ето защо: писах ви, че не сме в състояние да воюваме, казвах ви в писмото си, че всичко ни липсва — хора, пари, хляб, облекло, припаси. Молех ви да направите всичко възможно, за да поддържате още за известно време мир между кралството на Двете Сицилии и републиката. Изглежда че моят пратеник е закъснял, вие сте били вече заминали, той е бил ранен, знам ли какво още? Разкажете ни всичко, Еторе. Голямо нещастие е, че писмото ми е попаднало в техни ръце, но още по-голямо щеше да бъде, ако скъпият ми Салвато бе умрял от раните си; казахте ми, че е бил ранен, нали, че са искали да го убият, с една дума, нещо подобно?
— И са сполучили в три четвърти! Той е бил проследен — причакали са го на излизане от двореца на кралица Джована в Мерджелина. Шест души! Вие познавате Салвато и ще разберете, че не се е оставил да го заколят като пиле — убил двама и ранил други двама, но най-после един от полицаите, струва ми се началникът им Паскуале ди Симоне, палачът на кралицата, му запратил отдалече ножа си, който потънал до дръжката в гърдите му.
— А къде и как е паднал?
— О, успокойте се, драги генерале, има юначаги, на които им върви: попаднал е в ръцете на най-хубавата жена в Неапол, която го е скрила от всички, дори от съпруга си.
— А раната? Раната? — извика генералът. — Вие знаете, Еторе, че обичам Салвато като син.