Накратко казано, Джованина не може да мине за красива жена, нито за хубава девойка; но това странно същество привлича и задържа погледа на мнозина. Младежите от по-долно или от еднакво с нейното равнище я удостояват с ухажвания, на които тя никога не отговаря; стремежите й са да върви все по-нагоре и тя неведнъж е казвала, че предпочита да остане цял живот мома, вместо да се омъжи за човек от по-долна или дори от същата класа.
Микеле и Джованина са отдавнашни приятели; през шестте години, откакто Джованина е у Луиза Сан Феличе, те са имали случай да се виждат твърде често; и Микеле, очарован като другите младежи от странната физика и душа на девойката, се бе опитвал да я ухажва; но тя бе заявила без заобикалки на младия ладзароне, че може да са влюби само в някой синьоре, дори ако той не отговаря на чувствата й. При това положение Микеле, който не се отличаваше с платонизъм, й пожела да преуспее и се насочи към Асунта; тя нямаше аристократичните претенции на Нина и се задоволи с Микеле; а като се изключат малко крайните му политически убеждения, млечният брат на Луиза беше отличен момък; той не се разсърди на Джованина за отказа й, а предпочете да й предложи приятелството си; не така придирчива в това отношение, както беше в любовта, Джованина стисна ръката му и между двамата се установи добро и искрено другарство.
Затова, вместо да продължи към кралския пазар, Микеле, тръгнал навярно да посети млечната си сестра, се спря пред Джованина, щом я видя да стои пред градинската врата.
— Какво си се загледала в небето? — попита той.
Девойката сви рамене.
— Нали виждаш — отвърна тя, — мечтая.
— Аз пък мислех, че мечтаят само високопоставените дами, а ние просто мислим; но забравих, че макар да не си още високопоставена дама, смяташ един ден да станеш. Жалко, че Нано не разгледа ръката ти! Сигурно щеше да ти предскаже, че ще станеш херцогиня, щом на мене ми предсказа, че ще стана полковник.
— Не съм високопоставена дама, та Нано да си губи времето да ми предсказва бъдещето.
— Ами аз високопоставен господин ли съм? И въпреки това ми предсказа: възможно е и да се е подиграла с мене.
Джованина поклати отрицателно глава.
— Нано не лъже — каза тя.
— Значи ще ме обесят, така ли?
— Вероятно.
— Благодаря! Защо пък мислиш, че Нано не лъже?
— Защото каза истината на моята синьора.
— Какво? Истината ли?
— Нали описа как изглежда този, който слизал от Паузилипе? Висок, красив, млад, двадесет и пет годишен. Нали видя, че го следят четири — след това се поправи, — шест души? Нали предсказа, че този непознат, с когото впоследствие се запознахме, е изложен на голяма опасност? Нали най-после реши, че за моята синьора би било щастие, ако убият младежа, защото не го ли убият, тя ще се влюби в него, а тази любов ще бъде гибелна за нея?
— Е-е?
— Е-е, всичко това, струва ми се, вече се сбъдна: непознатият дойде от Паузилипе. Беше млад и красив, двадесет и пет годишен, преследваха го тест души: изложен бил на голяма опасност — беше почти смъртно ранен пред ей тая врата. И най-после — продължи Джованина с почти неуловима промяна в гласа, — тъй като предсказанието е трябвало да се изпълни и навярно ще се изпълни по всички точки, синьората го обича.
— Какво разправяш? — промълви Микеле. — Я млъкни!
Джованина се огледа.
— Подслушва ли някой? — запита тя.
— Не.
— Защо да не говоря тогава? — продължи Джованина. — Нали и ти си предан на твоята млечна сестра, както аз на господарката си?
— Точно така, предан съм й до гроб! Може да се похвали, че е така!
— В такъв случай някой ден може да има нужда от тебе, както вече има нужда от мене. Защо мислиш, че съм застанала на тази врата?
— Нали ми каза — да зяпаш.
— Не срещна ли рицаря Сан Феличе?
— Към Пие ди Грота ли? Срещнах го.
— Аз стоя тук, за да гледам дали няма да се върне от пътя си, както направи вчера.