— Не му ли каза, че не съм вкъщи? — възрази Луиза достатъчно високо, за да може Салвато да чуе поне отговора й, ако не бе чул искането.
— Не се реших, синьора — продължи все така тихо Нина, — първо, защото зная, че той е ваш банкер, и второ, защото каза, че идвал по важна работа.
— Важните работи се уреждат със съпруга ми, не с мене.
— Вярно е, синьора — продължи Нина със същия тон, — но аз се страхувах да не би да дойде, когато синьор рицарят си е в къщи и да му каже, че синьората не е била у дома, когато е идвал първия път, и тъй като синьората не умее да лъже, помислих, че ще бъде по-добре да го приеме.
— Така ли помислихте?… — запита Луиза и я изгледа. Нина наведе глава.
— Ако съм сбъркала, синьора, има още време, но много ще огорчим горкия момък!
— Да — отвърна Луиза след кратък размисъл, — по-добре ще бъде наистина да го приема. Добре си постъпила, мила.
После се обърна към Салвато, който се бе отдръпнал, щом забеляза, че Джованина говори шепнешком на господарката си:
— След минутка ще се върна — каза тя. — Бъдете спокоен, разговорът няма да трае дълго.
Двамата млади си стиснаха усмихнато ръцете, Луиза стана и излезе. Щом вратата след нея се затвори, Салвато затвори очи, както правеше винаги, когато младата жена не беше в стаята. Като помисли, че болният иска да поспи, Микеле се приближи към Нина.
— Кой беше наистина? — попита полугласно той с просто-душното любопитство на полудив човек, който не познава светските обичаи.
Разговаряла шепнешком с господарката си, Нина повиши глас с половин тон, така че Салвато, който не бе чул какво беше казала на господарката си, да чуе сега какво ще каже на Микеле.
— Онзи, богатият елегантен млад банкер — обясни тя, — нали го знаеш?
— Я гледай! — възрази Микеле. — Отгде ще познавам аз банкери?
— Какво? Нима не познаваш синьор Андрю Бейкър?
— Кой е този синьор Андрю Бейкър?
— Не го ли помниш? Хубавият рус момък, немец ли, англичанин ли, не знам точно, който ухажваше синьората, преди тя да се омъжи за рицаря.
— Ах, да! У когото е вложено цялото й състояние, той ли?
— Същият — досети се най-после.
— Чудесно. Когато стана полковник с пагони и със сабята, обещана ми от синьор Салвато, ще ми липсва само кон като на синьор Андрю Бейкър, за да бъда напълно екипиран.
Нина не каза нищо. Докато говореше, тя не отделяше поглед от ранения и по неуловимото трепване на лицето му разбираше, че макар и да се преструва на заспал, не бе пропуснал нито дума от това, което бе казала на Микеле.
През това време Луиза беше вече в салона, където я чакаше гостът; в първия миг тя почти не позна Андрю Бейкър; той беше в дворцов костюм, обръснал бе дългите си руси бакенбарди, които носеше по английска мода, твърде противна на крал Фердинанд; на шията му имаше верижка с офицерския кръст на ордена Сан Джорджо Константиниано, а на фрака — значката му; беше с къси панталони и сабя.
По устните на Луиза пробягна лека усмивка. С какви намерения младият банкер беше дошъл да я посети в този дворцов костюм в единадесет и половина часа сутринта? Скоро щеше да узнае.
Нека побързаме да кажем впрочем, че Андрю Бейкър, англосаксонец по произход, беше очарователен двадесет и шест-двадесет и осем годишен момък, рус, свеж, румен, с четвъртита глава на сметкаджия, с издадена брадичка на упорит спекулант, с широка плоска длан на човек, свикнал да брои пари.
Много елегантен и обикновено безочлив, той се държеше малко неестествено в това облекло, с което не беше свикнал, но все пак носеше с такова удоволствие, че съвсем непреднамерено, дори почти случайно бе застанал пред огледалото, за да види как стоят кръстът и значката на ордена Сан Джорджо Константиниано на шията и на гърдите му.
— О, Господи! Колко сте блестящ, драги синьор Андреа! — каза Луиза, като го погледна за миг, докато той й се кланяше почтително. — Не се учудвам, че сте настояли да влезете, сигурно не за да ме видите, а за да ми доставите удоволствие аз да ви видя в целия ви блясък. Къде отивате в този вид? Защото предполагам, че не сте облекли дворцовия си костюм, за да ми направите едно делово посещение.
— Ако бих сметнал, синьора, че за вас е по-приятно да ме видите в този костюм, отколкото в обикновеното ми облекло, не бих чакал до днес, за да ви се представя в него. Не синьора, напротив: аз зная, че вие сте от ония умни жени, които избират всякога такива дрехи, каквито най-много им подхождат, но обръщат твърде малко внимание на облеклото на другите хора. Аз идвам, защото пожелах да дойда; но идвам в този костюм, защото така се стекоха обстоятелствата. Кралят благоволи да ме награди преди три дни с ордена Сан Джорджо Константиниано и ме покани на обяд днес в Казерта.