— Поканен сте от краля да обядвате днес в Казерта? — промълви учудено Луиза — едно учудване не особено ласкателно за младежа, който навярно смяташе, че има право да бъде поканен на трапезата на един крал, свикнал да се държи на улицата като същински ладзароне, а в двореца си като най-голям аристократ. — О, най-искрено ви поздравявам, синьор Андреа!
— С право се учудвате, синьора, на тази чест, оказана на един банкерски син — отвърна младежът, малко засегнат от начина, по който Луиза му изказа поздравленията си, — но не сте ли чували как Людовик XIV, колкото и голям аристократ да е бил, поканил веднъж на обяд във Версай банкера Самуел Бернар, с когото искал да сключи заем за двадесет и пет милиона франка? Изглежда, че и крал Фердинанд има не по-малка нужда от пари, отколкото прадядо му, крал Людовик XIV, а тъй като моят баща е неаполитанският Самуел Бернар, кралят кани сина му, Андрю Бейкър, на обяд в Казерта, версайския дворец на негово величество Фердинанд; и за да бъде сигурен, че двадесет и петте милиона няма да му се изплъзнат, окачи на шията на нищожеството, допуснато на трапезата му, този оглавник, с който смята да го завлече до касата.
— Остроумен сте, синьор Андреа, не за първи път забелязвам това, вярвайте ми. И можете да бъдете канен на трапезата на всички земни царе, ако остроумието стигаше за отваряне вратите на кралските дворци. Вие сравнихте баща си със Самуел Бернар, синьор Андреа. Като познавам безукорната му честност и щедрост в сделките, се съгласявам със сравнението. Самуел Бернар е бил човек с благородно сърце и не само при Людовик XIV, но и при Людовик XV е правил големи услуги на Франция. Но защо ме гледате така?
— Не ви гледам, синьора, възхищавам ви се.
— Защо?
— Защото мисля, че вие сте навярно единствената жена в Неапол, която знае кой е бил Самуел Бернар и умее да поздрави човек, който сам признава, че е дошъл в твърде смешно облекло да направи едно най-обикновено посещение.
— Трябва да ви се извиня ли, синьор Андреа? Готова съм.
— О, не, синьора, не! И насмешката дори се превръща във вашите уста в очарователен разговор, който и най-суетният мъж би желал да продължи дори за сметка на самолюбието си.
— Започвам да се чувствам наистина неудобно, синьор Андреа — отговори Луиза. — И за да се спася от това стеснение, ще побързам да ви запитам дали има нов път, който води за Казерта през Мерджелина.
— Няма. Но тъй като в Казерта трябва да бъда в два часа, аз реших, синьора, че ще имам време да поговоря с вас по един въпрос, свързан именно с това отиване в Казерта.
— О, драги синьор Андреа, не смятате, предполагам, да се възползвате от оказаното ви благоволение, за да ме назначите за придворна дама на кралицата? Предупреждавам ви, че бих отказала.
— Пазил ме Бог от такова нещо! Макар че съм предан служител на кралското семейство, готов да даде живота си — ще се изразя като банкер: повече от живота си, готов да даде парите си за него! — аз зная, че има невинни души, които трябва да стоят далеко от местата, където човек диша една специална атмосфера… както този, който иска да запази здравето си, трябва да бяга от злотворните изпарения на Понтийските блата и на езерото Аняно. Но златото не се поддава на повреда и може да се появи там, където не би се показал лесно потъмняващият кристал. Нашата фирма, синьора, сключва важна сделка с краля. Кралят ни прави честта да заеме от нас двадесет и пет милиона франка срещу английска гаранция — това е сигурно вло-жение, което може да ни донесе седем до осем вместо четири-пет на сто. Вие синьора, имате на влог у нас половин милион. Тъй като отвред ще побързат да ни искат купони от този заем, в който нашата фирма участва лично с осем милиона, дойдох да ви запитам, още преди да се е разчуло за сделката, дали ще искате да участвате в нея.
— Драги синьор Бейкър, аз съм ви безкрайно признателна за предложението — отговори Луиза, — но вие знаете, че с деловите, особено с паричните въпроси не се занимавам аз, а рицарят, а по това време, както знаете, той навярно разговаря, застанал на стълбата си, с негово кралско височество Калабрийския принц. Така че ако желаете да се срещнете с него, би трябвало да го потърсите в дворцовата библиотека, а не тук. Освен това вашият официален костюм подхожда много повече за явяване пред престолонаследника, отколкото пред мене.
— Жестока сте, синьора, към човек, който има толкова рядко възможност да ви изкаже почитанията си и затова използва така нескромно случая, който му се предоставя.
— Нима рицарят не ви е казал, синьор Бейкър — възрази наивно Луиза, — че обикновено приемаме в четвъртък от шест до десет часа вечерта? Ако е забравил, бързам да ви съобщя това вместо него, а ако сте го забравили — припомням ви го.