Преговорите за заема и предложението на правителството бяха възложени досега на Коридино и той именно бе подсказал на краля, ако иска да спечели благоразположението на банкерите, да поласкае самолюбието им, като награди един от тях с кръста на ордена Сан Джорджо Константиниано. С кръста бе удостоен естествено шефът на фирмата, тоест Саймън Бейкър; но той беше скромен мъж и помоли да предоставят наградата на сина му, като предложи да учреди на негово име една фондация от петдесет хиляди лири, каквато можеше да се създаде само с изричното благоволение на краля; предложението бе прието, така че синът именно — за когото това отличие можеше да бъде много полезно в бъдеще, особено да може финансовият аристократ да се сроди чрез брак с родовата аристокрация — стана кавалер на ордена вместо баща си.
Видяхме, че младият Андрю Бейкър имаше хубава външност, минаваше за един от най-елегантните хора в Неапол, а от малкото думи, които го чухме да разменя с Луиза, можеше да се заключи, че беше и възпитан, и остроумен; затова много неаполски дами не бяха така безразлични към него, както нашата героиня, и много майки биха желали младият, красив, богат и елегантен банкер да направи на дъщерите им предложение, каквото бе направил на рицаря за възпитаницата му.
И така той се приближи сдържано почтително към краля, но без стеснението, с което се бе приближил преди един час към Луиза Сан Феличе. След разменените поздрави той зачака краля да му заговори пръв.
Кралят го изгледа от глава до пети и отначало се понамръщи.
Андрю Бейкър беше наистина без бакенбарди и мустаци; но перуката му беше без пудра и без плитка — украса и добавка, без които според краля никой мъж не можете да мисли както трябва. Но тъй като държеше много да получи своите двадесет и пет милиона и в края на краищата малко го интересуваше дали този, който ще му ги заеме, е с напудрена глава и плитка на тила, кралят — макар че продължаваше да стои с ръце на гърба — отвърна любезно на поклона на младия банкер.
— Е-е, синьор Бейкър — започна той, — докъде стигнаха преговорите ни?
— Ще ми разреши ли ваше величество да запитам какви преговори има предвид? — отговори младият момък.
— За двадесет и петте милиона.
— Аз мислех, господарю, че баща ми е имал честта да осведоми финансовия министър на ваше величество, че този въпрос е уреден.
— Или ще се уреди.
— Не, господарю, уреден е. Желанията на краля са заповед.
— Значи вие идвате да ми съобщите…
— Че ваше величество може да смята въпроса за приключен. Утре фирмите, поканени от баща ми да участват в заема, започват да внасят дяловете си в нашата банка.
— А с каква сума фирмата „Бейкър“ участва лично в този заем?
— С осем милиона, господарю, които още отсега са на разположение на ваше величество.
— На мое разположение?
— Да, господарю.
— Откога?
— Ами от утре, от тази вечер дори. Ваше величество може да ги получи срещу обикновена разписка с подписа на финансовия министър.
— А моят подпис не струва ли колкото неговия? — попита кралят.
— Струва повече, господарю, но аз не се надявам, че ваше величество ще направи на нашата фирма честта да й даде собственоръчна разписка.
— Напротив, напротив, синьоре, ще я дам, и то с голямо удоволствие!… И така, казахте, че тази вечер?…
— Тази вечер, ако ваше величество желае, но в такъв случай, тъй като касата приключва в шест часа, ваше величество би трябвало да ми разреши да изпратя бързо писмо до баща си.
— Обаче аз бих предпочел, драги синьор Бейкър, да не се знае, че съм получил тази сума — каза кралят, като си почесваше ухото. — Тя е определена за една изненада, затова бих желал да бъде донесена в двореца тази нощ.
— Това и ще стане, господарю, само че, както имах честта да кажа на ваше величество, баща ми трябва да бъде предупреден.
— Желаете да се върнете в двореца, за да напишете писмото? — запита кралят.
— Преди всичко, господарю, желая да не попреча на разходката на ваше величество. Затова ще бъде достатъчно да напиша с молив две думи, ще ги предам на моя лакей, той ще вземе пощенски кон и ще ги отнесе на баща ми.
— Има още по-прост начин — да ги изпратите с колата си.
— И така става… Кочияшът ще смени конете и ще се върне да ме вземе.
— Излишно е, аз се връщам в Неапол в седем часа и ще ви откарам.
— Господарю — поклони се младежът, — това е голяма чест за един скромен банкер.