— За мене не, мадам — възрази Ектън. — Никога не вярвах, че негово величество императорът би започнал война преди идната пролет.
— Какво ще правим?
— Очаквам заповедите на ваше величество.
— Вие знаете, генерале, основанията ми да желая незабавна война.
— Поема ли ваше величество отговорността?
— Каква отговорност искате да поема при подобно писмо?
— Писмото на императора ще бъде такова, каквото пожелаем.
— Какво искате да кажете?
— Хартията е пасивен помощник, който казва каквото му се поръча да каже. Целият въпрос се състои в това да преценим дали е за предпочитане да воюваме веднага или по-късно, да нападнем или да дочакаме да ни нападнат.
— По това, струва ми се, няма защо да се спори. Ние знаем състоянието на френската армия, тя не може да устои срещу нас днес, но ако й дадем време да се организира, ние не ще можем да устоим срещу нея.
— А вие смятате, че при такова писмо за краля ще бъде невъзможно да започне война?
— Кралят ли? Той ще бъде предоволен, че намира предлог да не мръдне от Неапол.
— Тогава, мадам, остава само едно средство — каза решително Ектън.
— Какво?
— Да накараме писмото да съобщи противното на това, което съобщава.
Кралицата улови Ектън за ръкава.
— Възможно ли е? — попита тя и го загледа втренчено.
— Нищо по-лесно.
— Обяснете ми…Чакайте!
— Какво има?
— Не чухте ли, че този човек охка?
— Няма значение!
— Понадигна се на леглото.
— Вижте, че пак се отпусна.
И наистина, нещастният Ферари се отпусна с охкане на леглото.
— Какво казвахте? — попита кралицата.
— Казвах, че хартията е дебела, безцветна, изписана само от едната страна.
— И какво от това?
— Просто можем да заличим написаното с някаква киселина, да оставим само последните три реда и подписа на императора, а съвета да чакаме до април за започване на военните действия да заменим с препоръка да бъдат започнати незабавно.
— Предлагате ми нещо много опасно, генерале.
— Затова и казах, че само кралицата може да поеме подобна отговорност.
Кралицата се замисли за миг, смръщи чело, сви вежди, загледа мрачно, стиснала ръка.
— Добре — каза тя. — Поемам я.
Етън я погледна.
— Казах ви, че я поемам. Почвайте работа!
Ектън се приближи до леглото на ранения, опипа пулса му и заяви, като се обърна към кралицата:
— Няма да се свести поне още два часа.
— Имате ли нужда от нещо? — запита кралицата, като видя, че Ектън се оглежда наоколо си.
— Трябва ми мангал, огън и ютия.
— Знаят ли, че сте при ранения?
— Да.
— Тогава позвънете и поискайте каквото ви трябва.
— Но никой не знае, че ваше величество е тук, нали?
— Вярно — отговори кралицата.
И се скри зад завесата на прозореца.
Ектън позвъни; влезе не лакей, а секретарят на министъра.
— А, вие ли сте, Дик? — промълви Ектън.
— Да, милорд, помислих, че ваше превъзходителство ще се нуждае може би от пеща, които един лакей не ще може да му достави.
— Имате право. Донесете ми най-напред мангал, жар и ютия.
— Само това ли, милорд?
— Да, засега, но не се отдалечавайте, вероятно ще ми потрябвате.
Младият момък излезе, за да изпълни полученото нареждане; Ектън затвори вратата след него.
— Сигурен ли сте в този младеж? — попита кралицата.
— Както в себе си, мадам.
— Как се казва?
— Ричард Менден.
— Но вие го нарекохте Дик?
— Ваше величество знае, че това е умалително от Ричард.
— Да, вярно.
След десет минути по стълбата се чуха стъпки.
— Щом е Ричард — каза Ектън, — излишно е ваше величество да се крие, пък и той ще ни потрябва след малко.
— Защо?
— Когато ще трябва да се препише писмото, нито ваше величество, нито аз ще го препишем, тъй като кралят познава почерците ни. Затова ще го препише Дик.
— Правилно.
Кралицата седна с гръб към вратата.
Младият секретар влезе с исканите три неща, остави ги до камината и излезе, без да даде вид, че е забелязал в стаята друго лице, което не бе видял при първото си влизане.
Ектън затвори отново вратата подир него, сложи мангала до камината, а ютията — върху мангала; после отвори шкафчето с лекарствата, взе оттам малко стъкълце с оксалова киселина, отряза перушинения връх на едно перо, за да прокара с него течността по хартията, прегъна писмото така, че да запази от допир с киселината трите последни реда заедно с подписа на императора, капна няколко капки от нея върху писмото и започна да я размазва с перушината.
Кралицата го наблюдаваше с любопитство, нелишено от тревога, защото се страхуваше, че опитът може да не сполучи или дори съвсем да повреди писмото; но за голямо нейно задоволство мастилото най-напред пожълтя, после избледня и накрая съвсем изчезна, погълнато от парливата течност.