Ектън извади от джоба си носна кърпа и попи с нея останалата влага по писмото.
След тази операция хартията стана отново съвсем бяла; министърът взе ютията, разгъна писмото върху една тетрадка и го изглади, както се глади бельо.
— Готово! — каза той. — А сега, докато хартията изсъхне съвсем, да съчиним отговора от негово величество австрийския император.
Писмото бе продиктувано от кралицата. Ето буквалния му текст:
„Шьонбрун, 28 септември 1798
Височайши братко, братовчеде, свако и съюзнико, Нищо не може да ми бъде така приятно, както Вашето писмо, с което ми обещавате да се съобразявате напълно с моето мнение. Известията от Рим гласят, че френската армия е в пълен упадък; в същото състояние е и армията в Северна Италия. Така че, Височайши братко, братовчеде, свако и съюзнико, заемете се Вие с едната, а пък аз ще се заема с другата. Щом узная, че вече сте в Рим, ще започна военните действия с армия от 140 000 души. Вие имате 60 000, аз очаквам 40 000 руси, всичко това прави повече, отколкото ни трябват, за да може следващият мирен договор да се нарича не Кампоформийски, а Парижки.“
— Добре ли е! — запита кралицата.
— Отлично! — отговори Ектън.
— Тогава остава само да се препише този текст.
Ектън провери дали хартията е напълно суха, изглади с ютията предпазната прегъвка, отиде до вратата и повика отново Дик.
Както бе предвидил, момъкът беше наблизо.
— Ето ме, милорд — каза той.
— Елате на тази маса — прошепна Ектън — и препишете тази чернова върху писмото, като промените малко почерка си.
Младежът седна пред масата, без да разпитва и да се учудва, взе перото, сякаш трябваше да изпълни най-обикновено нареждане, изпълни дадената заповед и стана в очакване на нови указания.
Ектън разгледа хартията пред свещите; нищо не показваше извършената измама; той прибра писмото в плика, постави над свещта восъка, който омекна отново, сложи върху този слой восък още един, за да премахне всякаква следа от отварянето на писмото, и го натисна с печата, който бе поръчал да му направят по образец на императорския печат.
След това постави писмото в кожения джоб, закопча куртката на куриера, взе свещ и за пръв път прегледа раната.
Главата беше силно контузела и кожата разцепена на дължина два пръста; но черепната кост беше незасегната.
— Дик — започна той, — внимавайте какво ще ви поръчам. Ето как ще постъпите…
Момъкът се поклони.
— Ще изпратите за лекар от Санта Мария. Докато доведат лекаря, който ще дойде най-рано след един час, ще давате на болния с лъжичка неопечено варено кафе, общо около една водна чаша.
— Да, ваше превъзходителство.
— Лекарят ще сметне, че го е свестил със солите, които ще му поднесе за вдишване, или с етера, с който ще разтърка слепоочието му. Вие ще го оставите да си мисли, че е така, после той ще превърже ранения, който, според състоянието си, ще продължи пътя си пеш или с кола.
— Да, ваше превъзходителство.
— Раненият — продължи Ектън, като наблягате върху всяка дума — е бил внесен след падането си от дворцовата прислуга, оставен по ваша заповед в аптеката и лекуван от вас и от лекаря. Той не е виждал нито мене, нито кралицата, както пито кралицата, пито аз сме го виждали. Разбрано, нали?
— Да, ваше превъзходителство.
— А сега — каза Ектън, като се обърна към кралицата — можете да оставите работите да се нареждат сами и да се върнете спокойно в салона. Всичко ще бъде изпълнено според заповедта.
Кралицата погледна още веднъж секретаря и видя, че той има умното и решително изражение на човек, комуто е отредено да преуспее.
— Имате безценен човек, генерале! — каза тя, когато вратата се затвори.
— Той принадлежи не на мене, а на вас, мадам — отговори Ектън. — Както всичко, което притежавам.
И се поклони, давайки път на кралицата.
Когато тя се върна в салона, Ема Лайона, загърната в тъмночервен шал със сърмени ресни, се отпускаше — сред възторжените похвали и ръкопляскания на присъстващите — на едно канапе, с простотата на балерина след особено голям успех; и наистина нито една балерина от Сан Карло не бе предизвиквала такова опиянение у зрителите; кръгът, сред който бе започнала да танцува, се бе приближил постепенно към нея поради някакво неуловимо привличане, така че по едно време, когато всеки искаше да я види, да я докосне, да вдъхне парфюма й, тя усети, че й липсва не само пространство, но и въздух, и извика задъхано:
— Място, моля!
И се отпусна сладострастно на канапето, където я намери кралицата.