Нима когато Вашият крал е пленник в собствената си столица, заобиколен от неприятелски щикове, Вие ще наречете клетвопрестъпничество отхвърлянето на обещания, изтръгнати насила и неодобрявани от съвестта? Ще наречете убийства изтреблението на вашите тирани? Нима слабите, угнетените не могат никога да се надяват на законна помощ срещу силата, която ги потиска?
Френските батальони, изпълнени с доверие и сигурност поради мира, са пръснати из Пиемонт; разпалете родолюбието на населението до въодушевление и ярост, та всеки пиемонтец да се стреми към честта да срази един републикански враг; тези отделни убийства ще бъдат за Пиемонт от по-голяма полза, отколкото победите, спечелени на бойното поле, а справедливото потомство не ще нарече никога измяна енергичните действия на цял народ, който минава през труповете на своите потисници, за да си възвърне свободата. Нашите храбри неаполитанци под водителството на генерал Мак първи ще дадат сигнал за избиване враговете на кралската власт и на народите, а възможно е те да са дори вече в поход, когато това писмо стигне до Вас.“
Тези подстрекателства бяха пробудили в населението на Неапол, така склонно към крайни увлечения, едно почти безумно въодушевление. Този крал, който като втори Готфрид Буйонски предприемаше кръстоносен поход, този борец за църквата, полетял в помощ на повалените олтари и на осквернената религия, беше образец на християнско усърдие, кумир на Неапол и всеки, който би дръзнал да се появи сред тази тълпа в дълъг панталон или остриган а ла Тит, би рискувал живота си; затова всички, които можеха да бъдат заподозрени в якобинство, с други думи, всички, които желаеха напредъка, просветата и смятаха Франция за водителка на народите към цивилизация — всички те благоразумно се бяха затворили у дома си и се пазеха да не попаднат сред тази тълпа.
Но въпреки доброто си настроение тя започна да проявява нетърпение — защото това беше същата тълпа, която ругае свети Януарий, ако закъснее да направи чудо — а кралят, който трябваше да дойде в девет часа, още не се явяваше, при все че часовниците на всички неаполски черкви бяха ударили десет и половина; при това всички знаеха, че кралят няма навика да кара хората да го чакат; на лов беше всякога пръв; в театър, макар и да знаеше, че завесата ще се вдигне, след като той влезе в залата, отиваше всякога навреме и само три-четири пъти в живота си бе закъснял; що се отнася до яденето на макарони, забавление, очаквано нетърпеливо от цялата зала, той не пропускаше никога минутата, когато Времето, което изпълнява ролята на часовник в Сан Карло, отбелязва с върха на своята коса десет часа. На какво се дължеше тогава това бавене да се отзове на желанията на народа, който обсипваше с такава любов във възванията си? Дължеше се на факта, че кралят се впускаше сега в много по-опасно приключение от това да гони елени, лопатари или глигани, да изтърпи в Сан Карло две действия от опера и три действия от балет: кралят се впускаше в игра, която не бе играл досега и за която съзнаваше, че не е подготвен; затова не бързате да вдигне картите си.
Най-после барабаните забиха откъм полето, четирите музики, разположени в четирите ъгъла на площада, гръмнаха едновременно, прозорците на дворцовата фасада към балкона се отвориха, а балконите се заеха — средният от кралицата, престолонаследника, Калабрийската принцеса, сър Уилям, лейди Хамилтън, Нелсън, Траубридж, Бол и накрая от седемте министри. Останалите балкони бяха заети от придворните дами, адютантите, дежурните шамбелани и всички, които имаха някаква по-близка или по-далечна връзка с двора; в същото време сред възторжени викове и оглушително ура самият крал се появи на кон пред главния вход на двореца, придружен от Саксонския принц и княз Филипстал и последван от своя доверен адютант маркиз Маласпина, когото вече зърнахме край него на капитанската галера, както и от личния си приятел херцог Д’Асколи — с когото се запознахме същия ден; кралят бе заявил, че няма да замине без него, а самият херцог, макар че нямаше никакъв чин в армията, се бе съгласил радостно да последва своя господар.
На кон кралят изглеждаше много по-внушителен, отколкото когато се движеше пеша; той беше впрочем заедно с херцог Ди Рока Романа най-добрият ездач в своето кралство и при все че стоеше малко приведен, беше все пак много по-изискан, отколкото във всяко друго положение.