— Нима е вярно това, което разправят, приятелю? — попита Луиза, като все още се колебаеше дали да повярва.
— Официално е съобщено, мила Луиза. Узнах новината лично от негово височество Калабрийския херцог, който ме изпрати по-бързо да се облека, защото дава обяд по този случай.
— Къде отивате? — попита Луиза по-оживено, отколкото би желала.
— О, Господи, където съм принуден да отида — отговори рицарят, — на един обяд с учени. Трябва да съчиним надписи на латински и да намерим алегорични изрази за приветствия при завръщането на краля. Ще има великолепни тържества, дете мое, на които, разбираш, нали, ще бъде твърде мъчно — казано между другото — да не отидеш. Когато принцът дойде да ми съобщи тази новина в библиотеката, аз толкова малко я очаквах, че едва не паднах от стълбата си, а такова нещо би било неучтиво, защото би доказало, че страшно съм се съмнявал във военния гений на баща му. Както и да е, виждат, клетичката ми Луиза, че съм така разстроен, та дори не помня дали затворих градинската врата след себе си. Ще ми помогнеш да се облека, нали? Дай ми да облека каквото трябва за двореца… Академичен обяд! Как ще скучая с ония зубрачи на гръцки и латински! Ще се върна колкото мога по-скоро, но не по-рано от десет-единадесет часа вечерта. Господи, колко глупав ще им се сторя аз и какви педанти ще ми се сторят те! Хайде, мила Луиза, часът е вече два, а обядът започва в три. Но какво гледат?
И рицарят се обърна, за да види какво бе приковало погледа на жена му към градината.
— Нищо, приятелю, нищо — отговори Луиза и побутна съпруга си към спалнята му, — прав сте, трябва да побързате, иначе няма да се приготвите.
Това, което бе привлякло погледа на Луиза — а тя се страхуваше да не привлече и погледа на съпруга й, — беше бавното отваряне на градинската врата, наистина оставена от рицаря не-заключена, и влизането на врачката Нано, която никой не бе виждал, след като бе дала първа помощ на ранения и бе прекарала една нощ при него. Тя пристъпваше със своята походка на пророчица. Изкачи се по стълбите на главния вход, показа се пред вратата на трапезарията и очаквала сякаш да намери там само Луиза, влезе без колебание, прекоси я бавно и безшумно, после, без да заговори с Луиза, която я гледаше пребледняла и разтреперана, сякаш виждаше призрак, се изгуби в коридора, водещ към стаята на Салвато, с пръст на устни, за да й даде знак да мълчи.
Луиза изтри с кърпичката си потта, оросила челото й, и за да избяга по-сигурно от това фантастично видение, се втурна в стаята на съпруга си и дръпна вратата след себе си.
LIII
АХИЛ У ДЕИДАМИЯ
За Микеле не беше трудно да изпълни нарежданията на Луиза; защото, като изключим един приятелски поздрав, младият офицер не му продума. Затова Микеле и Джованина се отдръпнаха в нишата на един прозорец и започнаха да разговарят оживено, но тихо; ладзаронето доразказваше на Джованина събитията, за които едва бе успял досега да й каже няколко думи; а тя чувстваше подсъзнателно, че те ще имат голямо влияние върху съдбата на Салвато и Луиза, следовател-по и върху нейната собствена.
Що се отнася до Салвато, при все че не можеше да узнае подробно тези събития, той разбираше по радостта в Неапол, че се е случило събитие, щастливо за неаполитанци и нещастно за французите; но му се струваше, че щом Луиза иска да скрие от него това събитие, ще бъде некрасиво да разпитва за него други хора, особено прислугата или лица от по-нисш ранг; ако то е нещо тайно, ще се постарае да го научи от устата на любимата си.
Докато Нина и Микеле разговаряха, а младият офицер мечтаеше, вратата скръцна; но тъй като не бе познал стъпките на Луиза Сан Феличе, Салвато не отвори очи.
Ладзаронето и камериерката нямаха причини като Салвато да се унасят в собствените си мисли, затова обърнаха поглед към вратата и извикаха от изненада.
Влязла бе Нано.
При ахването на Нина и Микеле Салвато също се обърна и макар че я видя през булото на своя полуунес, веднага позна врачката и протегна ръка към нея.
— Добър ден, майко! — каза той. — Благодаря, че идваш да видиш болния си, страхувах се да не бъда принуден да напусна Неапол, без да имам възможност да ти благодаря.
Нано поклати глава.
— Не съм дошла да видя болния си — каза тя, — защото той няма нужда от моите знания, не съм дошла и за благодарности, защото само съм изпълнила дълга си на планинка, която знае свойствата на билките и не заслужава никаква благодарност за това. Не, идвам да кажа на ранения със затворената рана: изслушай една наша стара приказка, която майките разказват отпреди три хиляди години на синовете си, ако се уплашат, че те могат да се отдадат на недостойна почивка, когато родината им е в опасност.