Пиша Ви, мила съпруго и учителко, преди да седна на трапезата. Чакали сте ме в седем часа, а пък аз пристигнах още в шест и половина, затова, колкото и да съм прегладнял, не намерих готова вечеря и съм принуден да чакам, но виждате, че използвам приятно този половин час, като Ви пиша.
След вечеря ще отида в театър Аржентина да чуя «Matrimonio segreto» и да присъствам на балет, поставен в моя чест. Нарича се «Влизането на Александър във Вавилон». Нужно ли е да казвам на Вас, олицетворената просвета, че това е деликатен намек за моето влизане в Рим? Ако балетът е такъв, какъвто ме уверяват, че е, ще изпратя автора му в Неапол, да го постави в театър Сан Карло.
Очаквам тази вечер известие за голяма победа. Ще ви изпратя куриер, щом получа съобщението.
А сега, като няма какво друго да Ви кажа, освен да пожелая на Вас и на милите ни деца здраве като моето, моля Бога да Ви пази под своята свята и достойна закрила.
Както виждаме, важната част на писмото изчезваше напълно зад второстепенната; в него се говореше много повече за кралския лов на глигани, отколкото за сражението, започнато от генерал Мак. В своята гордост на самодържец Людовик XIV бе казал: „Държавата съм аз“, но това правило, дори преди да бъде изказано от Людовик XIV, е било и преди, както и след това, правило на всяка деспотична кралска власт.
Въпреки своето егоистично лустро писмото на Фердинанд оказа очакваното от кралицата въздействие и никой не дръзна да покаже, че не споделя надеждата на негово величество за изхода на битката. След края на балета, след изпразването на театъра, загасването на светлините, качването на гостите в каляските, които трябваше да ги отведат във вилите из околностите на Казерта и Санта Мария, кралицата се прибра в покоите си със своите приближени, които живееха в двореца и оставаха да вечерят и да прекарат остатъка от вечерта с нея; тези лица бяха преди всичко Ема, дежурните придворни дами, сър Уилям, лорд Нелсън, който се бе върнал преди три-четири дни от Ливорно, където бе придружил осемте хиляди души на генерал Назели; княз Кастелчикала, почти равен по ранг на именитите домакини, които го канеха на трапезата си, както и на благородните сътрапезници, седнали до него, при все че занаятът, до който се бе принизил, го поставяше морално по-ниско от прислугата; Ектън, който разбираше много добре каква отговорност тежи върху него и от известно време бе удвоил грижливостта и почитта си към кралицата, защото чувстваше, че ако настъпи обрат, тя би била единствената му опора; най-после тази вечер съвсем необичайно тук бяха и двете стари принцеси; кралицата си бе припомнила препоръката на съпруга си да не забравя, че мадам Виктория и Аделаида са все пак дъщери на крал Людовик XV, и ги бе поканила да прекарат една седмица в Казерта, като доведат и своите седем телохранители, които не се числяха към неаполитанската армия, но пак по нареждане на краля бяха получили от министър Ариола заплата и лейтенантски чин, хранеха се и спяха при офицерите от кралската охрана и щяха да им гостуват, както принцесите гостуваха на кралицата; само че за да поласкае старите дами дори по отношение на телохранителите им, кралицата им позволи да канят всяка вечер на трапезата един от тях, който ставаше в случая почетен адютант.
Принцесите бяха пристигнали предния ден и започнаха веднага поредицата покани с господин Ди Бокекиампе; тази вечер беше ред на Джанбатиста Чезаре, а тъй като те се бяха оттеглили за малко в покоите си след излизането от театъра, Ди Чезаре — гледал представлението от партера, където бяха офицерите — отиде да ги вземе от апартамента им, за да влезе заедно с тях при кралицата и да бъде представен на нейно величество и на именитите й гости.
Казахме, че Бокекиампе принадлежеше към корсиканските благородници, а Ди Чезаре към стар капоралски род, тоест към някогашни областни военни коменданти. И двамата имаха много хубава външност. А към тази хубава външност, която сам съзнавате, Чезаре бе добавил тази вечер всичко допустимо за облеклото на един двадесет и три годишен лейтенант с красиво лице и изискана фигура. Но хубавото двадесет и три годишно лице и стройната фигура, колкото и да беше изискана, не обясняваха възклицанието на кралицата, когато го видя, повторено от Ема, Ектън, сър Уилям и почти всички поканени.