Възклицанието се дължеше просто на изненадата, предизвикана от необикновената прилика на Джанбатиста ди Чезаре с принц Франческо, Калабрийския херцог; същото румено лице, същите светлосиви очи, същата руса коса, само мъничко по-тъмна, същият ръст, малко по-строен може би: нищо повече.
Ди Чезаре, който не бе виждал никога престолонаследника, и следователно не знаеше благоволението на случая да го оприличи на кралски син, се смути отначало от това неочаквано шумно посрещане; но се опомни бързо като духовит човек с думите, че принцът ще му прости навярно неволната дързост да прилича на него, а що се отнася до кралицата, тъй като всичките й поданици са нейни чеда, не би трябвало да се сърди на тия, които не само я обичат като сина й, но и приличат на него.
Настаниха се на трапезата; вечерята беше много весела; попаднали в обстановка, напомняща Версай, двете стари принцеси почти забравиха, че са загубили сестра си, при все че не бяха се утешили за тази загуба; но дворцовите жалейки имат предимството да са във виолетов цвят и да траят само три седмици.
А вечерята беше весела, защото всички бяха убедени като краля и от краля, че оръдейната стрелба, която той бе чул, вече възвестява поражението на французите; тези, които не бяха толкова убедени или най-малкото бяха по-неспокойни от другите, правеха усилие да поддържат изражението си на едно равнище с най-засмените лица.
Само Нелсън въпреки пламенните изблици, с които го заливате погледът на Ема Лайона, изглеждаше загрижен и не участваше в хора на всеобщата надежда, с който ласкаеха омразата и гордостта на кралицата. Каролина забеляза най-после тази загриженост на абукирския победител и като не можеше да я отдаде на студенина от страна на Ема, реши да го запита лично за причините на мълчанието и сдържаността му.
— Ваше величество желае да узнае какви мисли ме занимават? — запита Нелсън. — Е, добре, дори ако моята откровеност бъде неприятна на кралицата, ще й кажа като груб моряк, какъвто съм, ваше величество, неспокоен съм.
— Неспокоен ли? А защо, милорд?
— Защото съм всякога неспокоен, когато оръдията стрелят.
— Милорд — каза кралицата, — струва ми се, че забравяте колко голямо участие имате в тази оръдейна стрелба.
— Именно, мадам, тъкмо защото си припомням писмото, за което намеквате, моето безпокойство с двойно: ако се случи беда за ваше величество, безпокойството ще се превърне в угризение.
— Защо го писахте тогава? — запита кралицата.
— Защото вие твърдяхте, мадам, че вашият зет, негово величество австрийският император, ще тръгне на поход едновременно с вас.
— А кой ви е казал, милорд, че той не е тръгнал или няма да тръгне?
— Ако бе тръгнал, мадам, все щяхме да научим, един германски кайзер не тръгва на поход с армия от двеста хиляди души, без земята да потрепери поне малко, а щом не с тръгнал досега, няма да тръгне преди месец април.
— Но — намеси се Ема — нали той писа на краля да започне военните действия с уверение, че щом кралят влезе в Рим, и императорът ще тръгне в поход?
— Да, така мисля — смънка кралицата.
— Виждали ли сте лично писмото, мадам? — запита Нелсън, като втренчи сивото си око в кралицата, сякаш имаше пред себе си една обикновена жена.
— Не, но кралят бе казал това на синьор Ектън — смънка отново кралицата. — Впрочем трябва ли да се отчайваме, ако предположим, че сме се заблудили или че австрийският император ни е заблудил?
— Не казвам, че трябва да се отчайваме. Страхувам се само, че неаполитанската армия не ще бъде в състояние да удържи сама напора на французите.
— Какво? Вие мислите, че десетте хиляди французи на господин Шанпионе могат да победят шестдесет хиляди неаполитанци, командвани от генерал Мак, който минава за първия стратег в Европа?
— Аз казвам, мадам, че всяка битка е несигурна, а съдбата на Неапол зависи от изхода на започналата вчера. Казвам, най-после, че ако за нещастие Мак бъде разбит, след петнадесет дни французите ще бъдат в Неапол.
— О, господи! Какво приказвате? — прошепна мадам Аделаида, като пребледня. — Нима ще трябва да наметнем отново нашите скитнически наметки? Чухте ли, сестро, какво каза ми-лорд Нелсън?
— Чух — отговори мадам Виктория и въздъхна примирено, — но пак оставям нашето дело в Божиите ръце.
— В Божиите ръце! В Божиите ръце! От религиозно гледище чудесно казано. Само че Бог има, както изглежда, да се грижи за много дела като нашето и няма време да се занимае с него.
— Милорд — обърна се кралицата към Нелсън, като отдаваше на думите му много по-голямо значение, отколкото искаше да покаже, — вие трябва да цените наистина много малко нашите войници, щом мислите, че не ще могат да победят, при все че са шестима срещу едни републиканец, когато вие, англичаните, воювате с французите с равни, понякога дори с по-малки сили?