— О! — промълви Фердинанд. — Ето нещо странно, кълна се в Свети Януарий! И ако не съм почнал да недовиждам от страх…
— Какво има, господарю — запита кралицата.
— Нищо, мадам, нищо… Негово величество императорът ми съобщава вест, която не очаквах, нищо повече.
— По изражението на лицето ви, господарю, се страхувам, че вестта е лоша.
— Лоша ли? Не се мамите, мадам. Такъв ни е денят днес. Нали знаете поговорката: „Гарваните летят на ята.“ Изглежда, че лошите известия са като гарваните.
В този миг един лакей се приближи до краля и прошепна на ухото му:
— Господарю, този, когото ваше величество повика, когато слезе от колата, беше случайно в Сан Леучо и чака ваше величество в покоите му.
— Добре — отговори кралят. — Ще отида при него. Чакайте. Научете дали Ферари… Той донесе новото писмо, нали?
— Да, господарю.
— Добре, научете дали е още тук.
— Разбирам, господарю, той щеше да си тръгне тъкмо когато узна, че пристигате.
— Добре. Кажете му да не мърда. Ще ми потрябва след четвърт или половин час.
Лакеят излезе.
— Мадам — каза кралят, — ще ме извините, загдето ви оставям, но излишно е да казвам, че след това прекалено бързо пътуване имам нужда от почивка.
Кралицата кимна в знак на съгласие.
После Фердинанд се обърна към двете стари принцеси, които не преставаха да шушукат неспокойно, откакто бяха узнали положението.
— Медам — каза той, — бих желал да ви предложа по-сигурно и главно по-продължително гостоприемство, но във всеки случай, ако бъдете принудени да напуснете моето кралство и не ще ви бъде приятно да дойдете там, където ние ще бъдем може би принудени да отидем, няма да се безпокоя за ваши кралски височества, докато имате за телохранители капитан Ди Чезаре и другарите му.
Накрая се обърна към Нелсън:
— Милорд Нелсън, надявам се да ви видя утре, или по-точно днес, нали? При сегашните обстоятелства за мене е потребно да зная на какви приятели мога да разчитам и доколко мога да разчитам на тях.
Нелсън се поклони.
— Господарю — отвърна той, — надявам се, че ваше величество не се е съмнявал и няма да се усъмни никога в моята преданост, в любовта на моя августейши господар, както и в подкрепата на английския народ.
Кралят махна с ръка, сякаш искаше едновременно да благодари и да каже каже: „Разчитам на вашето обещание.“
После се приближи към Д’Асколи.
— Не ти благодаря, приятелю, ти извърши нещо толкова просто, поне според тебе, че не си струва труда да ти благодаря.
Най-после се обърна към английския посланик:
— Сър Уилям Хамилтън — добави той, — припомняте ли си, че когато се реши започването на тази злополучна война, аз си измих ръцете като Пилат за всичко, което можеше да се случи?
— Отлично си спомням, господарю. Самият кардинал Руфо ви държеше легена — отговори сър Уилям.
— Е, добре, отсега нататък, каквото и да се случи, не се интересувам, да му мислят тези, които вършеха всичко, без да ме питат, а когато ме попитаха, не пожелаха да се вслушат в мнението ми.
И като обгърна с общ недоволен поглед кралицата и Ектън, излезе от залата.
Кралицата се приближи веднага до Ектън.
— Чухте ли, Ектън? — попита тя. — Спомена името на Ферари, щом прочете писмото от императора.
— Чух, разбира се, мадам, но Ферари не знае нищо. Всичко стана, докато той беше в безсъзнание и спеше.
— Няма значение! Благоразумно ще бъде да се отървем от този човек.
— Добре — отговори Ектън, — ще се отървем.
LIX
КОГАТО НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ОТНАЧАЛО НИЩО НЕ РАЗБИРА И НАКРАЯ НИЩО НЕ Е РАЗБРАЛ
Лицето, което очакваше краля в покоите му и се намираше случайно в Сан Леучо, когато кралят го бе потърсил, беше кардинал Руфо, с други думи, този, към когото кралят се обръщаше винаги в изключителни случаи.
А към изключителното положение, в което кралят се намираше при пристигането си, се прибави и едно неочаквано усложнение, поради което още повече желаеше да чуе съвета на кардинала.
Затова се втурна в стаята си, като викаше:
— Къде е? Къде е?
— Ето ме, господарю — отговори кардиналът, пресрещайки Фердинанд.
— Преди всичко простете, кардинале, загдето ви събудих в два часа сутринта.
— Щом животът ми принадлежи на ваше величество, и нощите, както и дните ми са негови.
— Защото, виждате ли, преосвещенейши, никога не съм имал по-голяма нужда or предаността на моите приятели, както в този час.
— Щастлив съм и се гордея, че кралят ме поставя между тия, на чиято преданост може да разчита.
— Като виждаш, че така неочаквано съм се завърнал, подозирате какво се с случило, нали?