— Да, победа — каза кралят, — хубава победа!
„А сега приемете, скъпи братко и братовчеде, свако и тъсте…“
— И прочее, и прочее! — прекъсна го кралят. — Ах!… Сега, драги кардинале, да видим преписа от първото писмо, на което за щастие запазих оригинала.
Преписът действително беше приложен към писмото. Руфо го взе и го прочете. Това наистина беше препис от писмото, разпечатано от кралицата и Ектън, които го сметнаха неудобно за своите планове и го подмениха е фалшифицираното писмо, намиращо се в този момент в ръката на краля, който се готвеше да го сравни с преписа, изпратен от Франц II.
Като представим отново пред очите на нашите читатели преписа от истинското писмо — смятаме за необходимо да го сторим за по-голяма яснота на разказа ни, — ще разберат изненадата на краля.
„Дворецът Шьонбрун,
28 септември 1798
Височайши братко, братовчеде, свако и съюознико,
Отговарям на Ваше Величество собственоръчно, както ми пише и той.
Моето мнение в съгласие с това на придворния съвет е, че не бива да започваме война против Франция, преди да сме осигурили всички изгледи за успех, а един от тези изгледи, на които мога да разчитам, е сътрудничеството на четиридесетхилядна руска армия под командването на фелдмаршал Суворов, комуто възнамерявам да поверя върховното командване на всички армии; тези четиридесет хиляди души обаче ще пристигнат едва в края на март. Затова, височайши братко, братовчеде и свако, отлагайте и забавяйте с всички възможни средства започването на военните действия; не смятам, че и Франция има особено желание да воюва; използвайте нейното миролюбиво разположение; дайте какво да е обяснение за станалото, а през април ще започнем войната с всичките си средства.
С това и тъй като настоящето няма друга цел, моля Бога, скъпи ми братко, братовчеде, свако и съюзнико, да Ви пази под своята свята и божествена закрила.
— А сега, като прочетохме тъй наречения препис — каза кралят, — прочетете оригинала и ще видите дали той не казва тъкмо противното.
Той подаде на кардинала писмото, подправено от Ектън и кралицата, което кардиналът прочете на глас, както бе прочел и първото.
Ще го представим пред очите на нашите читатели, както им представихме и преписа, защото те си спомнят може би смисъла на писмото, но сигурно са забравили самия текст:
„Дворецът Шьонбрун,
28 септември 1798
Височайши братко, братовчеде, свако и съюзнико,
Нищо не можеше да ми бъде така приятно, както Вашето писмо, с което ми обещавате да се съобразявате напълно с моето мнение. Известията от Рим гласят, че френската армия е в пълен упадък; в същото състояние е и армията в Северна Италия.
Така че, Височайши братко, братовчеде, свако и съюзнико, заемете се Вие с едната, а пък аз ще се заема с другата. Щом узная, че сте вече в Рим, ще започна военните действия с армия от 140 000 души; Вие имате 60 000, аз очаквам 40 000 руси: всичко това прави повече, отколкото ни трябва, за да може следващият мирен договор да се нарича не Кампоформийски, а Парижки.
С това и тъй като настоящето няма друга цел, моля Бога, скъпи ми братко, братовчеде, свако и съюзнико, да Ви пази под своята свята и божествена закрила.
След като завърши четенето, кардиналът се замисли.
— И така, преосвещенейши, какво мислите по това? — запита кралят.
— Че императорът е прав, но и ваше величество не е виновен.
— А това значи?
— Че в случая, както каза ваше величество, има може би някаква ужасна мистерия, нещо повече от мистерия — има предателство.
— Предателство ли? А кой би имал интерес да върши предателство към мене?
— Това значи да ме питате за имената на виновниците, господарю, а пък аз не ги зная.
— Но дали не можем да ги узнаем?
— Да ги потърсим. Аз съм готов да стана копой на ваше величество. Юпитер успя да намери Ферари… Като споменах Ферари, господарю, добре би било да го разпитаме.
— Това беше първата ми мисъл, затова изпратих да му кажат да бъде готов.
— Тогава нека ваше величество заповяда да го повикат.
Кралят позвъни, яви се същият лакей, който бе влязъл да му говори на трапезата.
— Ферари! — заповяда кралят.
— Той чака в преддверието, господарю.
— Да влезе.
— Ваше величество ми каза, че е сигурен в тоя човек.
— Тоест, ваше преосвещенство, казах, че го смятам за сигурен.
— Аз пък ще отида по-далеко от ваше величество и ще кажа, че съм сигурен в него.