— Хм — каза кралят, — аз не съм много придирчив, но да назнача за капитани такива юначаги… Ще ми дадете ли десет минути да размисля, абате?
— Десет, двадесет, тридесет, господарю, не ме е страх. Работата е толкова изгодна, че ваше величество няма да откаже, а негово преосвещенство е така предан на короната, че ще ви посъветва да приемете.
— Добре, абате — отговори кралят. — Оставете ни за малко сами с негово преосвещенство да поговорим по вашето предложение.
— Аз ще чета молитвеника си в предверието, господарю, а ваше величество ще изпрати да ме повикат, когато вземе решение.
— Вървете, абате, вървете.
Пронио се поклони и излезе.
Кралят и кардиналът се спогледаха.
— Какво ще кажете за този абат, преосвещенейши? — попита кралят.
— Ще кажа, че е мъж, господарю, а мъжете са рядкост.
— Странен Свети Бернард, проповядващ нов кръстоносен поход, какво ще кажете?
— Ех, господарю, този ще успее може би по-добре от истинския!
— Вие сте значи на мнение да приема предложението му?
— Не виждам никакво неудобство, господарю, при сегашното положение.
— Но слушайте, когато човек е правнук на Людовик XIV и се нарича Фердинанд Бурбонски, да подпише с това име заповеди за даване капитански чин на главатар на разбойници и на човек, който пие кръв, както друг пие бистра водица! Защото аз познавам неговия Гаетано Мамоне поне по славата му.
— Разбирам отвращението на ваше величество, господарю, но подпишете заповед само за абата и го упълномощете да подпише заповедите за другите двама.
— Вие сте очарователен, защото с вас човек никога не изпада в затруднение. Ще повикаме ли абата?
— Не, господарю, нека му оставим време да прочете молитвеника си, защото и ние има да уреждаме някои наши работи, не по-малко бързи от неговите.
— Вярно е.
— Вчера ваше величество ми направи честта да поиска мнението ми за подправянето на едно писмо.
— Отлично си спомням. А вие ми поискахте време да размислите през нощта. Размислихте ли, преосвещенейши?
— Само това и правих, господарю.
— И така?
— И така, има един факт, който ваше величество няма да оспори: той е, че имам честта да съм ненавиждан от кралицата.
— Така е с всички, които са верни и привързани към мене, драга кардинале. Ако имаме нещастието да се скараме, кралицата ще започне да ви боготвори.
— И тъй като по моя преценка тя ме ненавижда достатъчно, бих желал, ако е възможно, господарю, да не ме ненавижда повече.
— По какъв повод ми казвате това?
— По повод писмото на негово величество австрийския император.
— Какво мислите всъщност?
— Нищо не мисля, но ето какво е станало.
— Да видим — каза кралят, като се облегна на креслото си, за да слуша по-удобно.
— В колко часа ваше величество замина за Неапол със синьор Андрю Бейкър в деня, когато младежът имаше честта да обядва с ваше величество?
— Между пет и шест.
— Добре, между шест и седем, с друга думи, един час след като ваше величество е заминал, на началника на пощенската станция в Капуа с било заповядано да каже на Ферари, когато той отиде да вземе оттам коня, който бе оставил, че е излишно да отива до Неапол, тъй като ваше величество е в Казерта.
— Кой е дал това съобщение?
— Желая да не назовавам никого, господарю, но не преча на ваше величество да отгатне.
— Продължавайте, слушам ви.
— И така, вместо да отиде в Неапол, Ферари идва в Казерта. Защо са искали да дойде в Казерта? Не зная. Навярно за да направят опит да го подкупят.
— Казах ви, драги кардинале, че го смятах неспособен да ми измени.
— Не е станало нужда да се уверят във верността му. Случило се е нещо много по-удобно: Ферари пада, загубва съзнание и е пренесен в аптеката.
— От секретаря на синьор Ектън това вече знаем.
— Там, от страх изпадането му в несвяст да не трае много кратко и той да не дойде в съзнание тогава, когато най-малко очакват, намират за уместно да продължат припадъка му с няколко капки опиева тинктура.
— Кой ви каза?
— Нямаше нужда да питам никого. Който не иска да го мамят, трябва да научава всичко сам.
Кардиналът извади от джоба си една кафеена лъжичка.
— Ето — каза той — лъжичката, с която са му я налели в устата. Върху лъжичката е останал слой от тинктурата, а това показва, че раненият не я е изпил сам, защото в такъв случай слоят щеше да остане по устните му, а упоритата, остра миризма на опиума след повече от месец показа от какво вещество е бил този слой.
Кралят погледна кардинала с чистосърдечното учудване, което проявяваше, когато му посочваха нещо, което никога не би открил сам, защото то надхвърляше интелектуалните му възможности.