Кралят извади кърпичка и се престори, че изтрива сълза.
Бледа и разтреперана, кралицата се оттегли от балкона и отиде да намери в дъното на залата Ектън, застанал прав, подпрял се с юмрук на масата, загледан с ирландска флегматичност в това странно зрелище.
— Загубени сме! — каза тя. — Кралят ще остане тук.
— Бъдете спокойна, мадам — поклони се Ектън, — обещавам, че ще го накарам да замине.
Множеството стоя на улица Толедо и нанадолнището на Гиганта много време след като кралят си влезе и прозорците се затвориха. Кралят се прибра, без дори да се осведоми какво е станало с Д’Асколи, когото бяха отнесли у дома му в несвяст, изпомачкан, изпотъпкан, полумъртъв.
Вярно е, че бързаше да види Юпитер, защото не бе го виждал повече от шест седмици.
LXVI
ЛЮБОВНИЦА. СЪПРУГА
Обикновените хора, чийто поглед се плъзга само по повърхността, биха могли да помислят при тази неочаквана, внезапна, почти всеобща манифестация, че нищо не би могло за момент да събори един престол, който се крепи върху широката основа на цялото население; но образованите и умни хора, които не се заслепяват от празни приказки и от така присъщите на неаполитанците външни излияния, виждаха зад този възторг, сляп като всички народни проявления, мрачната истина — с други думи, бягството на краля, разгрома на неаполитанската армия, напредването на французите към Неапол; те именно, получили истинско впечатление от събитията, предвиждаха и неизбежното им следствие.
Един от домовете, където новината за станалото предизвика още отначало най-голямо вълнение, защото двамата му обитатели бяха напълно осведомени от две различни страни, а освен това защото и двамата се интересуваха твърде много, единият по сърдечни, а другият по обществени съображения, от изхода на тези събития, беше добре известната на нашите читатели Къща с палмата.
Луиза бе удържала обещанието си пред Салвато; откакто младежът бе заминал, откакто бе напуснал стаята, където го бяха внесли умиращ и постепенно, под погледа и грижите на младата жена се бе съживил, тя прекарваше в тази стая всеки миг, който отсъствието на съпруга й оставяше на нейно разположение. Луиза не плачеше, не се оплакваше, не изпитваше дори нужда да говори с някого за Салвато; изненадана от мълчанието на господарката си за младия офицер, Джованина се опита да го наруши, но не успя; щом Салвато бе заминал, щом го нямаше, Луиза смяташе, че за него може да разговаря само с Бога.
Тази чиста любов, колкото силна и всепоглъщаща да беше, я поддържаше в едно тъжно спокойствие; тя влизаше в стаята, усмихваше се на всички мебели, кимаше им кротко, поглеждаше ги нежно, сядаше на обичайното си място — до възглавието на леглото — и се унасяше в мечти.
Тези мечти, възпроизвеждащи пред погледа й ден по ден, час по час, минута по минута изтеклите два месеца, в които миналото — Луиза имаше сега двойно минало: едното напълно забравено и друго, за което мислеше непрестанно! — тези мечти, в които миналото, както казахме, възкръсваше без никакво усилие на паметта й, тези мечти бяха неизразимо сладки; от време на време, когато спомените стигаха до момента на заминаването, тя докосваше с ръка устните си, за да затвърди сякаш върху тях беглата, единствена целувка на Салвато при раздялата, и усещаше отново цялата й сладост. По-рано при самота тя чувстваше нужда от работа или четене; днес игла, молив, музика — всичко беше изоставено; дори когато приятелите или съпругът й бяха с нея, Луиза беше с единия крак в миналото, с другия в настоящето. А щом останеше сама, се връщаше напълно в миналото, живееше един недействителен живот, несравнимо по-прекрасен от действителния.
Едва четири дни бяха изминали от заминаването на Салвато, но тези четири дни бяха заели огромно място в живота на Луиза; те образуваха някакво синьо езеро, спокойно, самотно и дълбоко, отразяващо небето; ако отсъствието на Салвато продължеше, това въображаемо езеро щеше да се разшири според продължителността на отсъствието му; ако отсъствието бъде вечно, езерото щеше да погълне целия й живот, минало и бъдеще, щеше да удави надеждата за бъдеще и спомена от миналото и като морето нямате да има видими брегове.
В този душевен живот, преобладаващ над телесния, всичко възприемаше като насън форма, съобразена със съня, в който потъваше; така Луиза си представяше нетърпеливо как очакваното писмо пристига във вид на бяло корабно ветрило, едва уловима точица на кръгозора, която расте и наближава полека, плъзгайки по талазите снежното си крило, към брега, където самата тя почива.
Тази тиха скръб от заминаването на Салвато, смекчена от надеждата за завръщането му и разцъфнала като лилия в сърцето й от твърдото обещание на младежа, беше толкова лека, че дори съпругът на Луиза, чиято вечна добрина сякаш се подхранваше от нейното присъствие, не запита за причината й, защото не бе я забелязал. Нежното и дълбоко приятелство, полупризнателност, полусиновна обич, която тя изпитваше към него, не можеше да бъде засегната от любовта й към друг; усмивката й беше може би малко по-бледа, когато тя отиваше да чака пред главния вход завръщането му от библиотеката; може би, когато го приветстваше при влизането, гласът й ставаше по-глух от сдържаните сълзи; но рицарят би забелязал това, само ако му го посочат. Така че Сан Феличе беше спокоен и щастлив, както винаги.