И всеки от двамата изпита различна тревога, когато узна за завръщането на краля в Казерта.
Когато пристигна в кралския дворец, Сан Феличе разбра, че принцът отсъства, а адютантът му беше на товарен да съобщи, че негово кралско височество е отишъл при краля, който се върнал ненадейно миналата нощ от Рим.
При все че това събитие му се стори много сериозно, като не допускаше, че то може да интересува съпругата му повече, отколкото самия него, той не излезе нито минута по-рано от кралския дворец и се прибра вкъщи в обичайното си време.
А когато се прибра, представи на Луиза кралското завръщане по-скоро като нещо необичайно, отколкото обезпокоително; но Луиза, която знаеше от доверителните разговори със Салвато, че се очаква сражение, веднага си каза, че завръщането на краля трябва да е свързано с това сражение, и изказа доста уверено предположението, което учуди рицаря със своята правдивост; ако кралят се е върнал, навярно е имало сражение между французи и неаполитанци и в това сражение французите трябва да са победили.
Докато изказваше това предположение, което беше за нея нещо положително, Луиза трябвате да събере цялото си самообладание, за да не издаде своето вълнение; защото французите не бяха победили без борба, а в тази борба е имало малък или голям брой убити и ранени; кой можеше да я увери, че Салвато не е в числото на ранените или на убитите?
Още при първия удобен предлог Луиза се прибра в стаята си и пред разпятието, утешило умиращия й баща, пред което Сан Феличе се бе заклел да изпадни волята на княз Караманико, като се ожени за Луиза и осигури щастието й, тя започна дълго и набожно да се моли без определен повод, оставяйки на Бога грижата да отгатне целта на молитвата й.
В пет часа Сан Феличе чу голяма врява на улицата; отиде до прозореца, видя, че отвред тичат хора и лепят по стените афиши, които всеки се спира да прочете. Той слезе, приближи се до един афиш и прочете като другите неразбираемата прокламация; после, като всеки изследователски настроен ум, поиска да разгадае тази политическа гатанка и попита Луиза иска ли да слязат до града, за да научат какво става; а тъй като тя отказа, отиде сам.
В негово отсъствие дойде Чирило; той не знаеше, че Салвато е заминал; младата жена му разказа всичко за идването на Нано, съобщила на Салвато под формата на някаква гръцка легенда, че французите ще воюват и той ще трябва да се присъедини към тях. Чирило, който знаете само толкова, колкото и Сан Феличе, беше много неспокоен; но увери Луиза, че ако не му се е случило нещастие, Салвато ще намери начин да се обади на приятелите си. И обеща да й съобщи каквото научи.
Луиза не му каза, че се надява да бъде осведомена не по-късно от него.
Чирило отдавна си бе отишъл, когато Сан Феличе се върна; присъствал бе на триумфалното завръщане на краля и бе вдигнал рамене пред възторга на неаполитанци; неясният и смутен тон на прокламацията не бе убягнал от прозорливия му ум; а не беше и толкова простодушен, та да не усети, че тук има някаква заблуда. Съжаляваше, че не е заварил Чирило, когото обичаше като човек и високо ценеше като лекар.
Той се прибра в единадесет часа, а Луиза отиде в своята стая, по-точно в стаята на Салвато, както правеше, когато младежът беше там и дори след като вече не беше; страхът бе придал нова пламенност на любовта й, тя коленичи пред леглото, плака дълго и неведнъж притисна устни до възглавницата, където бе почивала главата на ранения. Леко шумолене я накара да се обърне; Джованина я бе последвала; Луиза стана, засрамена, че е била изненадана от девойката, която се извини с думите:
— Чух синьората да плаче и помислих, че може би ще има нужда от мене.
Луиза само поклати глава; въздържа се да говори, защото се боеше промененият от плача глас да не я издаде повече, отколкото би желала.
На другия ден беше бледа и сломена; оправда се с гърмежите през цялата нощ от фойерверките и оръдията.