В 1798 година неаполитанци бяха все още в стадия на независимостта; те не познаваха нито свободата, нито братството; затова бяха разбити в редовна битка от една войска, пет пъти по-малобройна от тях. Но селяните от неаполитанските области са били всякога независими. Затова при зова на монасите, които им говореха от името на Бога, при зова на краля, който им говореше в името на семейството, а най-вече при зова на омразата, която говореше от името на алчността, грабежа и убийствата, всички въстанаха.
Всеки грабна пушка, секира, нож и тръгна в поход с единствената цел да руши, с единствената надежда да граби, като вървеше подир началника си, без да му се подчинява, следвайки примера, а не заповедите му. Тълпите бяха избягали пред французите; отделни хора тръгнаха срещу тях; една войска се бе изпарила; един народ бе изникнал от земята.
Време беше. Известията, идващи от армията, бяха все така отчайващи. Част от армията, под заповедите на генерал Моск, когото никой не познаваше — дори и Нелсън, който питаше в писмата си кой е този човек — се бе оттеглила и укрепила в Кал-ви. Макдоналд, натоварен, както казахме, от Шанпионе да продължи победния ход и да ускори оттеглянето на кралските войски, бе заповядал на генерал Морис Матио да завземе позицията. Матио зае всички височини около града и заповяда на генерал Моск да се предаде; Моск се съгласи, но на неприемливи условия. Генерал Морис Матио заповяда веднага да направят пробив в стените на един манастир и през този пробив да навлязат в града.
При десетия снаряд пристигна парламентьор. Но без да му даде да говори, генерал Морис Матио му каза:
— Или безусловно предаване, или смърт!
Кралските войници се предадоха безусловно.
Бързината на ударите, нанесени от Макдоналд, спаси част от пленниците, взети от Мак, но не можа да спаси всички. В Асколи бяха вързани за дървета и разстреляни триста души републиканци. В Абрикали тридесет болни и ранени, от които някои току-що ампутирани, бяха изклани в лазарета. Другите, налягали върху слама, бяха безмилостно изгорени.
Но верен на своята прокламация, Шанпионе отговори на тези варварски постъпки с човечност, която особено силно изпъкна при жестокостта на кралските войници.
Само генерал Дьо Дама — френски емигрант, сметнал в това си качество, че трябва да постави сабята си в услуга на Франция — само генерал Дьо Дама бе защитил след страшното поражение при Чивита Кастелана честта на бялото знаме. Забравен от генерал Мак, който се бе сетил само за едно — да спаси краля — забравен е отряд от седем хиляди души, той поиска от генерал Шанпионе, който — както знаем — току-що се бе върнал в Рим, позволение да мине през града, за да се присъедини към останките на кралската армия при Тевероне, останки, както казахме, все още пет пъти по-многобройни от армията на победителя.
При това искане Шанпионе повика един от отличните млади офицери, които избираше около себе си. Беше началник-ща-ба Бонами. Шаннионе му заповяда да се запознае с положението и да му докладва.
Бонами се качи на коня си и замина веднага.
В тази велика епоха на републиката всеки офицер от френската армия би заслужавал, когато се яви пред погледа на читателите, описание, каквото Омир посвещава в „Илиадата“ на гръцките вождове, а Тасо в „Освободеният Ерусалим“ на водачите на кръстоносците. Ние ще се задоволим да кажем, че Бонами беше като Тиебо един от ония хора на разума и действието, на които всеки генерал можеше да каже: „Вижте със собствените си очи и действайте според обстоятелствата.“
При вратата Солара Бонами срещна конницата на генерал Рей, която влизаше в града. Той обясни на генерал Рей какво става, като му внуши — защото нямате право да му заповядва — да изпрати разузнавателни отряди по пътя за Албано и Фраскати. А сам той с кавалерийски отряд мина през Понте Моле, древния мост Милвиус, и препусна в посока, където знаеше, че ще намери генерал Дьо Дама, последван на разстояние от генерал Рей с отряда му и от Макдоналд с неговата лека конница.
Бонами толкова избърза, че остави зад себе си войските на Макдоналд и Рей, на които бе потребен най-малко един час, за да го настигнат. За да им предостави това време, той се яви като парламентьор. Заведоха го при генерал Дьо Дама.
— Вие сте писали, генерале, до главнокомандващия на френската армия — каза Бонами — и той ме изпраща при вас, за да ми обясните какво искате от него.
— Разрешение да мина през Рим с дивизията си — отговори генерал Дьо Дама.
— И ако ви откаже?
— Ще ми остане само едно: да си пробия път със сабя в ръка.
Бонами се усмихна.
— Трябва да разберете, генерале — отговори той, — че да дадем доброволно право за преминаване на вас и на вашите седем хиляди войници е нещо невъзможно. А колкото до това да си пробиете път със сабя в ръка, предупреждавам ви, че ще ви струва доста труд.