Всичко етапа, както беше наредено. Мамоне се приближи до прозореца, наля незабелязано вино в още кървящия череп на нещастния офицер, улови го за косата като за стойка, застана на средния прозорец и вдигна уговорената наздравица.
Цялото население отговори веднага с викове:
— Смърт на французите!
Разбойниците се хвърлиха към пушките, струпани на пирамиди; тези, които се навъртаха около французите уж да им сервират, се отдръпнаха назад; започна стрелба в упор и републиканците бяха избити със собственото им оръжие. Които успяха да се изплъзнат или бяха само ранени, бяха изклани от жените и децата, грабнали сабите им.
Офицерите, настанени в залата, поискаха да се втурнат на помощ на войниците си; но всеки бе задържан на място от пет-шест души. Мамоне се приближи победоносно към тях с кървавата чаша в ръка и им предложи да ги пощади, ако се съгласят да пият за здравето на крал Фердинанд от черепа на своя сънародник. И четиримата отказаха с отвращение.
Тогава той заповяда да му донесат гвоздеи и чук, накара офицерите да протегнат ръцете си и ги закова на масата. След това през прозорците и вратите хвърлиха в залата снопове слама, подпалиха ги и затвориха всички изходи. Обаче мъченичеството на републиканците не бе така дълго и жестоко, както се бе надявал палачът им. Един сержант има смелостта да изтръгне ръцете си от гвоздеите и със сабята на капитан Тремо направи на тримата си другари ужасната услуга да ги прониже с нея, а след това прониза и себе си. Четиримата герои умряха с възгласа: „Да живее републиката!“
Когато пристигнаха в Неапол, тези вести зарадваха крал Фердинанд и като видя, че верните му поданици така смело го поддържат, той окончателно реши да не напуска столицата си.
Да оставим Мамоне, Фра Дяволо и абат Пронио да продължават подвизите си и да видим какво става около кралицата, решена повече от всякога да напусне Неапол.
LXX
ПОДЗЕМИЕТО
Карачоло бе казал истината. За английската политика беше важно изгонените от столицата си Фердинанд и Каролина да избягат в Сицилия, където не ще могат вече да очакват нищо от войската и поданиците си, а ще трябвала се надяват само на английските кораби и моряци.
Ето защо Нелсън, сър Уилям и Ема Лайона увещаваха кралицата да избягат, както я подтикваха впрочем настойчиво и собствените й страхове. Кралицата знаете, че толкова много я мразят, та ако избухне републикански бунт, беше сигурна, че колкото съпругът й ще бъде защитаван от настроението на народа, толкова същият този народ ще се отдръпне, за да я остави изложена на затвор и дори смърт! Призракът на сестра й Мария-Антоанета, хванала главата си за побелялата за една нощ коса, беше денонощно пред нея.
А десет дни след завръщането на краля, с други думи, на 18 декември кралицата беше на тайно съвещание в спалнята си с Ектън и Ема Лайона. Беше осем часа вечерта. Ужасен вятър блъскаше с уплашено крило прозорците на кралския дворец, а морето се разбиваше е трясък в арагонските кули на Кастело Нуово. Стаята беше осветена само от една лампа, хвърляща светлина върху един план на двореца, където кралицата и Ектън търсеха нетърпеливо една подробност, която не можеха да намерят.
В един ъгъл на стаята можеше да се различи в полумрака неподвижна и безгласна сянка, която — невъзмутима като статуя — очакваше навярно заповед и беше готова да я изпълни.
Кралицата направи нетърпеливо движение.
— Обаче този таен ход съществува — каза тя. — Уверена съм, при все че отдавна вече не се използва.
— И ваше величество смята, че този таен ход й е необходим?
— Безусловно необходим! — отговори кралицата. — Според преданието той излиза до военното пристанище и само през този ход ще можем да пренесем на английските кораби скъпоценностите, златото и скъпите художествени предмети, които искаме да вземем със себе си. Ако народът се досети за нашето заминаване и ако ни види, че отнасяме дори един сандък на „Вангард“, ще избухне бунт и не ще бъде възможно да заминем. Затова е безусловно необходимо да намерим този ход.
И кралицата се зае отново да търси упорито с лупа чертичките с молив, отбелязващи подземието, в което тя влагаше всичките си надежди.
Като виждаше загрижеността на кралицата, Ектън вдигна глава, потърси с поглед сянката, за която споменахме, и повика:
— Дик!
Младежът трепна, сякаш не очакваше да го повикат и главно сякаш мисълта му, пълен господар на тялото, го бе отнесла на хиляди мили от мястото, където той се намираше физически.
— Синьоре!
— Знаете ли за какво става дума, Дик?
— Ни най-малко, синьоре.
— А при това сте тук почти от половин час, господине — каза някак нетърпеливо кралицата.