— Вярно е, ваше величество.
— Тогава трябва да сте чули какво говорехме и да знаете какво търсим.
— Синьор Ектън не ми каза, мадам, че ми е позволено да слушам. Затова нищо не съм чул.
— Сър Джон — каза малко неуверено кралицата, — вие имате един безценен служител.
— Затова и казах на ваше величество колко държа на него.
След това се обърна към младежа, когото вече видяхме да изпълнява така разумно и безучастно заповедите на господаря си през нощта, когато Ферари бе паднал и загубил съзнание:
— Елате, Дик — каза той.
— Ето ме, синьоре — отговори младежът, като се приближи.
— Мисля, че сте донякъде архитект?
— Учил съм наистина две години архитектура.
— Добре тогава, погледнете и търсете. Може би ще откриете това, което ние не намираме. В подземието трябва да има някакъв таен ход, който води от сградата на двореца до военното пристанище.
Ектън се отстрани от масата, за да отстъпи мястото си на своя секретар. Младежът се наведе над плана; и веднага се изправи.
— Мисля, че е безполезно да се търси — каза той.
— Защо?
— Ако архитектът е оставил таен ход в основите на двореца, той, разбира се, не го е отбелязал върху плана.
— Защо? — запита кралицата с обичайното си нетърпение.
— Но, мадам, щом бъде отбелязан върху плана, ходът вече няма да е таен, тъй като ще бъде известен на всички, които биха видели плана.
Кралицата се разсмя.
— Знаете ли, генерале, че това, което казва вашият секретар, е твърде логично.
— Толкова логично, та даже ме е срам, че сам не се сетих — отговори Ектън.
— Добре тогава, мистър Дик — обади се Ема Лайона, — помотаете ни да намерим това подземие. Щом го открием, аз съм готова, като някоя героиня на Ан Редклиф, да отида да го изследвам и да дам на кралицата доклад за изследването си.
Преди да отговори, Ричард погледна генерал Ектън, за да му поиска сякаш разрешение.
— Говорете, Дик, говорете — каза генералът. — Кралицата разрешава, а аз имам пълно доверие в разума и дискретността ви.
Дик се поклони едва доловимо.
— Мисля — каза той, — че би трябвало да се изследва цялата част на дворцовите основи, която гледа към залива. Колкото и добре да е прикрита една врата, невъзможно е да не се забележи някаква следа от нея.
— Тогава трябва да чакаме до утре — отвърна кралицата, — а това означава една загубена нощ.
Дик се приближи до прозореца.
— Защо, мадам? — запита той. — Облачно е, но има пълнолуние. При всяка поява на луната между два облака ще бъде достатъчно светло за оглеждане. Ще ми трябва да зная само паролата, за да мога да се движа свободно в зоната на пристанището.
— Това е много просто — каза Ектън. — Ще отидем заедно при коменданта на двореца и той не само ще ви каже паролата, но ще предупреди караула да не ви обръща внимание и да ви остави да си гледате спокойно работата.
— Тогава, господин генерал, както каза нейно величество, да не губим време.
— Вървете, генерале — заповяда кралицата. — А вие, господине, се постарайте да оправдаете доброто мнение, което имаме за вас.
— Ще се постарая, мадам — отговори младежът.
И като се поклони почтително, излезе подир генерал-капитана. След десет минути Ектън се върна сам.
— И така?
— И така — отговори министърът — копоят тръгна и много ще се изненадам, ако се върне, както казва ваше величество, без да е намерил нищо из шубрака.
И наистина, снабден с паролата, препоръчан от дежурния офицер на караулите, Дик започна изследванията си и в един ъгъл на зида откри ръждясала и покрита с паяжини врата с кръстосани железни решетки, пред която хората минаваха с привидно безгрижие, без да й обръщат внимание. Убеден, че е намерил единия изход на тайния проход, Дик се зае да открие другия.
Върна се в двореца, осведоми се кой е най-старият служител от многобройната прислуга, сновяща из долните помещения, и узна, че бил бащата на интенданта, който изпълнявал същата длъжност в продължение на четиридесет години и я отстъпил преди двадесет години на сина си. Старецът бил на осемдесет и две години и бил постъпил на служба при Карло III, който го довел със себе си от Испания в годината, когато се възкачил на престола.
Дик поиска да го заведат при домакина.
Намери цялото семейство на трапезата. То се състоеше от дванадесет души. Старецът беше дънерът, останалите — клоните. Имаше двама сина, две снахи и седем внуци и правнуци. Един от двамата сина беше сегашният кралски интендант; другият беше дворцов ключар. Бащата беше красив старец, сух, изправен, още як и не загубил ни най-малко разума си.