Съвсем не беше така с брат Джузепе, чийто минал живот всъщност никой не знаеше; той просто бе дошъл един ден в манастира и бе поискал да го приютят, срещу което щеше да се отплаща с професията си.
Предложението на брат Джузепе бе прието, дадоха му гостоприемство и оттогава не само със знанията си, но със сърцето, с душата, с цялата си личност той се отдаде на своите нови съграждани. Нямаше физическо или нравствено страдание, на което той да не беше готов денонощно да дава утеха или облекчение. За нравствените страдания намираше слова от глъбините на душата си. Човек би казал, че сам той е бил някога жертва на всички страдания, за които даваше утеха с всемогъщия балсам на сълзите, даден от Бога срещу тревоги, които биха били смъртоносни без това облекчение, както ни е дадено противодействието срещу отровите. За целител на физическите страдания брат Джузепе изглеждаше също така надарен от природата, както провидението го бе надарило за нравствените. Ако не изцеряваше всякога болестта, то почти всякога сполучваше да приспи болката. За да постигне това облекчаване на физическото страдание, минералното и растителното царство му бяха разкрили сякаш най-съкровените си тайни. Когато се случваше не някоя продължителна, ужасна болест, която разрушава постепенно един орган и води бавно към смърт, а внезапна злополука, поразила ненадейно жизнеността на организма, там именно брат Джузепе беше чудотворен оператор. Хирургическото бистури, инструмент за рязане в ръцете на други, се превръщаше в неговите ръце в инструмент за запазване. И за най-бедния, и за най-богатия ранен той знаеше и прилагаше всички предпазни мерки, открити от съвременната наука за по-безболезнено вкарване на желязото в раната. Било по внушение на пациента, било поради ловкостта на хирурга, болният посрещаше всякога с радост влизането му и когато брат Джузепе разтвореше пред страдалническото му легло страшната чанта с непознати инструменти, вместо чувство на страх у нещастния болен се пробуждаше всякога лъч на надежда.
Впрочем селяните от областта Казерта и от Абруцо, които познаваха до един брат Джузепе, го назоваваха с име, изразяващо чудесно невежествената им признателност за неговото физическо и нравствено влияние: наричаха го вълшебника.
Денем и нощем, без да се оплаче някога, че са нарушили заниманията му или са го събудили, когато е спял, в зимен студ и в лятна жега брат Джузепе без оплакване и недоволство, винаги усмихнат ставаше от леглото или от креслото си, запитваше пратеника: „Къде ще отидем?“ и тръгваше.
При този човек именно идваше младият републиканец; защото по синия плащ, по тривърхата шапка с трицветна кокарда на красивата, едновременно спокойна и войнствена глава, лесно можеше да се познае, дори ако човек не е попадал в главната квартира на главнокомандващия, че този нощен пътник е офицер от френската армия. Но за голяма изненада, вместо да намери, както очакваше, вратите на манастира затворени и дворът безшумен, той намери вратите разтворени, а камбаната, душата на манастирите, стенеща зловещо.
Той слезе, завърза коня за една желязна халка, покри го с плаща си с онази почти братска загриженост, която конникът проявява към своето животно, посъветва го да почака спокойно и търпеливо, както би говорил на разумно същество, престъпи прага, влезе в манастира, тръгна по един дълъг коридор и стигна до черквата, воден от малка светлинка и от отзвука на далечни песнопения. Там го чакаше злокобна гледка.
Насред храма беше сложен върху подиум ковчег, покрит със саван в бяло и черно; отстрани, до троновете, се молеха монаси; пред олтара и около ковчега горяха хиляди свещи; а бавно подръпваната камбана изпращаше от време на време в простора звънтящия си, тъжен стон. Смъртта бе влязла в манастира и бе оставила вратите отворени след себе си.
Младият офицер стигна до средата на храма; нито една глава не се обърна при звънтенето на шпорите му. Той погледна въпросително, с растяща тревога тия лица, защото между молещите се около ковчега не виждаше този, когото търсеше. Най-после, със запотено чело и треперещ глас се приближи до един от монасите, изправени неподвижно като римски сенатори пред своите тронове от слонова кост, напуснали сякаш поне духом този свят, за да придружат покойника в незнайното отвъд. И го попита, докосвайки с пръст рамото му: