Впрочем не: то беше полезно, защото убеди Фердинанд да напусне Неапол и да избяга в Сицилия!
LXXV
БЯГСТВОТО
От този момент, както вече казахме, бягството бе решено и определено за същата вечер, 21 декември.
Уговориха, че кралят, кралицата, цялото кралско семейство (освен престолонаследника, жена му и дъщеря му), сър Уилям, Ема Лайона, Ектън и най-приближените придворни ще заминат за Сицилия с „Вангард“.
Кралят, както си спомняме, бе обещал на Карачоло, че ако напуска Неапол, ще замине само с неговия кораб; но изпаднал отново от страх под властта на кралицата, той забрави обещанието си по две причини.
Първата, изхождаща от самия него, беше срамът, който изпитваше пред адмирала, че ще напусне Неапол, след като бе обещал да остане. Втората, изхождаща от кралицата, беше, че като споделящ родолюбивите настроения на цялата неаполитанска аристокрация Карачоло би могъл, вместо да откара краля в Сицилия, да го предаде на якобинците, които, взели в ръце такъв заложник, можеха да го принудят да установи желаното от тях управление, или още по-лошо — да го съдят, както англичаните бяха осъдили Чарлз I, а французите Людовик XVI.
За да го утешат и възмездят за отнетата чест, решиха да възнаградят адмирала, като му поверят да откара Калабрийския херцог, семейството и придворните му.
Предупредиха старите френски принцеси за взетото решение и им предложиха да се погрижат с помощта на своите седем телохранители, както намерят за добре, за своята безопасност, като им изпратиха петнадесет хиляди дуката, за да улеснят бягството им. След изпълнението на този дълг никой вече не се занимаваше с тях.
През целия ден сваляха и трупаха в тайния ход накити, пари, скъпи мебели, художествени предмети, статуи, които смятаха да пренесат в Сицилия. Кралят би желал да пренесе и своите кенгура, но беше невъзможно. Затова се задоволи да ги повери със саморъчно написано писмо на главния градинар в Казерта.
Угнетен от измяната на кралицата и Ектън, доказана от писмото на императора, кралят се затвори в своето отделение и отказа да приема когото и да е. Заповедта бе строго изпълнена и по отношение на Франческо Карачоло, който, забелязал от кораба си раздвижването и сигналите на борда на английските кораби, се бе усъмнил, че нещо става; както и по отношение на маркиз Вани, който не бе допуснат при кралицата, а като научи от княз Ди Кастелчикала, че се готви заминаване, се опита в последния миг да бъде приет от краля.
Фердинанд помисли за момент да повика кардинал Руфо, за да го вземе за другар и съветник в изгнанието; но не беше мъчно да отгатне, че между него и Нелсън съществува неразбирателство. А знаем, че кардиналът беше ненавиждан от кралицата, и Фердинанд предпочете както винаги своето спокойствие пред добрите прояви на приятелство и признателност. Освен това си каза, че със своята ловкост кардиналът ще може отлично да се справи сам.
Заминаването бе определено за десет часа вечерта. Уговориха следователно, че в десет часа всички, които ще придружават техни величества на „Вангард“, ще се съберат в отделението на кралицата.
Точно в десет часа кралят влезе, като водеше на верижка кучето си; то беше единственият приятел, на чиято вярност разчиташе, затова и единственият, когото вземаше със себе си.
Помислил бе наистина за Д’Асколи и Маласпина; но си каза, че и те като кардинала ще могат да се оправят сами.
Огледа огромния, едва осветен салон — страхуваха се да не би едно прекалено осветление да събуди подозрения за заминаване — и видя всички бегълци събрани или по-точно пръснати на групи. Главната група се състоеше от кралицата, любимия й син принц Леополд, малкия принц Алберт, четири принцеси и Ема Лайона. Кралицата седеше на канапе до Ема Лайона, която държеше в скута си принц Алберт, неин любимец, а принц Леополд бе облегнал глава на рамото на майка си. Четирите принцеси седяха или лежаха на килима до кралицата.
Ектън, сър Уилям, княз Ди Кастелчикала разговаряха прави пред един прозорец и слушаха плющенето на вятъра и дъжда по стъклата.
Друга група от придворни дами, между които се виждаше графиня Ди Сан Марко, най-доверено лице на кралицата, бяха около една маса.
Най-после, далече от всички, едва видим в тъмнината, се очертаваше силуетът на Дик, който така умело и вярно бе изпълнил тоя ден заповедите на господаря си и на кралицата, та можеше вече да я смята донякъде за своя господарка.
При влизането на краля всички станаха и се обърнаха към него, но той махна с ръка всеки да остане на мястото си.
— Не се безпокойте, не се безпокойте — каза той. — Не си струва труда вече.