— Казах ти всичко.
— Гласът и погледът ти показват, че не си. Ти каза впрочем, че има три линии — на живота, на сърцето и на ума.
— Е-е?
— А разгледа само двете: на живота и на сърцето. Остава линията на ума.
Тя протегна властно ръка към врачката.
Албанката я взе и каза с престорено равнодушие:
— Сама виждаш как линията на ума пресича Марсовата равнина и се наклонява под хълма на луната. Това означава: мечти, идеализъм, въображение, химери — с една дума, живот, какъвто има на луната, а не на земята.
Загледан внимателно в ръката на сестра си, Микеле извика внезапно:
— Я погледни, Нано!
И с израз на невероятен ужас посочи с пръст някакъв знак върху ръката на своята млечна сестра. Нано отвърна глава.
— Погледни, казвам ти! Върху дланта на Луиза има точно такъв знак, какъвто и върху моята.
— Глупак! — промълви Нано.
— Може да съм глупак — извика Микеле, — но кръст по средата на тая линия значи смърт на ешафода, каза ти, нали?…
Младата жена изпищя, след това погледна изплашено млечния си брат и врачката.
— Млъкни най-после, чуваш ли, млъкни! — промълви албанката и тупна с крак.
— Ето, сестрице, погледни — каза Микеле, като разтвори лявата си ръка, — виж сама, нямаме ли еднакъв знак, еднакъв кръст?
— Кръст ли? — повтори пребледнялата Луиза.
После сграбчи врачката за лакътя:
— Уверена ли си, че е наистина така, Нано? Какво значи този кръст? Различават ли се знаците по ръката на човека според положението му и може ли това, което е смъртоносно за един, да е без значение за друг? Довърши, щом започна.
Нано отдръпна полека лакътя си от ръката, която се стараеше да го задържи.
— Не бива да откриваме неприятните неща — каза тя, — когато са белязани с печата на съдбата и не могат да се избегнат въпреки всички усилия на волята и разума.
А след кратко замълчаване добави:
— Освен когато има надежда да се бори с тази неизбежност и заплашеният поиска сам да му открием опасностите.
— Настоявай, сестрице, настоявай! — извика Микеле. — Защото ти си богата и можеш да избягаш. Може би опасността те заплашва само в Неапол и няма да те преследва във Франция, в Англия, в Германия!
— А защо не избягаш ти — отговори Луиза, — щом твърдиш, че сме белязани с един и същи знак?
— О, за мене е друго — аз не мога да напусна Неапол, свързан съм с Ла Маринела като вол в хомот. Беден съм и трябва да изхранвам майка си. Какво ще стане с горката жена, ако се махна?
— А какво ще стане с нея, ако умреш?
— Ако умра, значи, че Нано е познала, Луиза. А щом е познала, преди да умра, ще стана полковник. Стана ли полковник, ще й дам всичките си пари, ще й кажа: „Остави това настрана, мамо“ и като ме обесят — щом ще ме бесят! — тя ще бъде моя наследница.
— Полковник! Клети Микеле, нима вярваш в предсказанието?
— Защо не? Дори да е вярно само за смъртта, човек всякога трябва да предполага най-лошото. Майка ми е стара, аз съм беден, така че никой от пас не ще загуби кой знае какво, като загуби живота.
— Ами Асунта? — запита усмихнато младата жена.
— О, за Асунта ме е грижа по-малко, отколкото за майка ми. Асунта ме обича, както любовница обича любовника си, не както майка сина си. Вдовицата се утешава с друг съпруг, майката не се утешава дори с друго дете. Но да оставим старата Мекелема и да се върнем към тебе, сестрице. Ти си млада, богата, хубава и щастлива! Ох, Нано, Нано! Слушай хубаво: веднага трябва да й кажеш откъде ще дойде опасността. Иначе тежко ти!
Врачката бе взела наметката си и я нагласяваше на плещите си.
— Няма да те пусна така, Нано — извика ладзаронето, като скочи към нея и я улови за китката. — На мене можеш да говориш каквото искаш, но на тази светица, сестричката ми, на Луиза…о, не! Това е вече съвсем друго! Сама каза, че сме откърмени от една и съща гръд. И аз съм готов да умра два пъти, ако трябва — веднъж за себе си, веднъж за нея, но не искам да падне пито косъм от главата й! Чуваш ли?
Той посочи бледата, неподвижна, задъхана млада жена, която се бе отпуснала отново в своето кресло, без да знае доколко трябва да вярва на албанката, но във всеки случай страшно развълнувана, дълбоко смутена.
— Добре, щом искате и двамата — каза врачката, като се приближи към Луиза, — да опитаме и ако съдбата може да бъде отклонена, да я отклоним, макар че е светотатство — добави тя — да се бориш против това, което ти е писано. Дай ми ръката си, Луиза.
Луиза протегна своята разтреперана, свита ръка; албанката трябваше да разтвори пръстите й.
— Ето ти линията на сърцето, пречупена на две под Сатурновия хълм. Ето кръста насред линията на ума, ето и линията на живота, прекъсната внезапно между двадесет и тридесетгодишна възраст.