Двамата мъже продължаваха да вървят успоредно по същия път, единият малко по-напред и вляво, другият малко по-назад и вдясно от него. Когато стигнаха до кралското казино, двама души бяха препречили пътя и се караха с присъщите на неаполитанското простолюдие ръкомахания и дрезгави крясъци.
Като видя, че те не се отместват, и подозирайки, че е попаднал в засада, Салвато напълни под плаща пистолетите си и тръгна право към двамата мъже.
— Дайте път! — каза той на неаполитански.
— Защо ще ти правим път? — запита подигравателно единият от двамата, забравил вече кавгата.
— Защото — отговори Салвато — пътищата на негово светлейшо величество крал Фердинанд са за благородници, а не за такива хубостници като вас.
— Какво ще кажете, ако не ви направим път? — възрази другият скандалджия.
— Нищо няма да кажа, просто ще ви накарам да се отместите.
После извади от колана двата пистолета и тръгна към тях.
Мъжете се отдръпнаха и го пуснаха да мине; но тръгнаха подир него. Салвато чу как този, който изглеждаше водач на шайката, каза на другите:
— Същият е!
Спомняме си, че Николино бе поръчал на Салвато да не допуска да го спират или да го следват; впрочем от дочутите думи личеше, че го заплашва опасност.
Той се спря. Щом видяха, че се спира, и другите спряха. Бяха на десетина крачки от него. Мястото беше безлюдно. От ляво една къща със затворени дървени капаци на прозорците, а зад нея зидове на градина, над които потръпваха върховете на портокалова горичка и се огъваше и изправяше стройна величествена топола. Отдясно беше морето.
Салвато измина десет крачки и отново спря.
Мъжете, които го следваха, се спряха едновременно с него. Тогава Салвато се върна; четиримата мъже, съвсем ясно от една и съща шайка, се събраха и зачакаха.
— Не само не желая — каза Салвато, като застана на четири стъпки пред тях, — не само не желая да ми препречвате пътя, по не желая и да вървите подир мене.
Двама души бяха извадили вече ножове и ги стискаха в ръце.
— Слушайте — започна главатарят, — може би пък има начин и да се разберем най-после, защото както ви чувам да приказвате неаполитански, не е възможно да сте французин.
— А какво значение има французин ли съм или неаполитанец?
— Това вече си е моя работа. Отговорете искрено…
— Ти сякаш си позволяваш да ме разпитват, негоднико?
— О, синьор благородник, правя го за ваше добро, не за себе си. Слушайте: вие ли сте онзи, който пристигна от Капуа на кон с френска униформа, нае в Пуцоле лодка и въпреки бурята накара двама моряци да го откарат в двореца на кралица Джована?
Салвато можеше да отрече, да използва лекотата, с която говореше неаполитанското наречие, за да засили съмненията на разпитвача; но му се стори, че да излъже дори един полицейски агент си е все излъгване, тоест унижение за личното му достойнство.
— И какво ще стане, ако съм аз? — запита той.
— О — отвърна мрачно мъжът, клатейки глава, — ако сте вие, ще бъда принуден да ви убия, ако не се съгласите да ми предадете доброволно книжата, които носите.
— В такъв случай, любезни, би трябвало да сте не четирима, а двадесет души. Четирима като вас не стигат, за да убият или дори само да ограбят един адютант на генерал Шанпионе.
— Явно, че е той — каза главатарят. — Трябва да свършим с тая работа. Насам, бекайо!
При тоя зов двама души се отделиха от една тъмна вратичка, издълбана в градински зид, и се втурнаха да нападнат Салвато откъм гърба.
Но още при първото им движение Салвато стреля с двата пистолета срещу двамата мъже с ками в ръката, като уби единия и нарани другия.
После откопча и захвърли плаща си, обърна се със сабя в ръка, разцепи с удар отстрани лицето на повикания от главатаря бекайо, а с върха на острието нарани тежко другаря му.
Той мислеше, че се е отървал вече от нападателите, тъй като четирима от общо шестимата бяха извън строя и му оставаше да се разправи само с главатаря и един от полицаите, който стоеше благоразумно на десет стъпки от него; а само с двамата щеше да се справи лесно. Но тъкмо, когато се обърна да ги нападне, зърна някаква светкавица, която изхвръкна от ръката на главатаря и се насочи със свистене към него; в същия миг усети остра болка в дясната част на гърдите. Убиецът не смееше да се приближи към него, та бе запратил отдалеко ножа си; острието се бе забило между ключицата и рамото и само дръжката потреперваше отвън.
Салвато улови с лявата ръка камата, измъкна я, направи няколко стъпки назад, защото му се стори, че земята се изплъзва изпод нозете му, потърси къде да се опре, забеляза зида и се облегна на него. Почти веднага всичко се завъртя пред очите му; последното усещане беше, че и зидът му се изплъзва като земята.