После зърна как някаква светкавица разцепи небето не със синкава, а с кървавочервена светлина, протегна ръце, изпусна сабята и падна в несвяст. В последния проблясък на съзнание преди припадъка му се стори, че двамата мъже се спускат към него. Той направи усилие да ги отблъсне, но всичко угасна с въздишка, която можеше да бъде последна.
Само няколко секунди по-рано при пистолетните изстрели прозорецът на Ла Сан Феличе се бе отворил и след ужасния вик на Микеле: „Паскуале ди Симоне, палачът на кралицата!“ младата жена бе отговорила с гласа на сърцето: „Тогава остава аз да го спася.“
Но при все че разстоянието от будоара до външната площадка и оттам до градинската врата не беше голямо, когато Луиза отвори с трепереща ръка тази вратичка, убийците бяха изчезнали и само тялото на младежа, опряно до врата га, падна по очи в градината при отварянето.
Тогава със сила, каквато никога не бе подозирала у себе си, младата жена изтегли ранения в градината, не само заключи, а залости с мандало вратата и извика с плач Нина, Микеле и Нано да й се притекат на помощ.
И тримата дотичаха. Микеле бе видял от прозореца, че убийците избягаха; чуваха се отмерени бавни стъпки на патрул, натоварен вероятно да отнася труповете и да прибира ранените; нямаше следователно никаква опасност за тези, които щяха да помогнат на младия офицер, чиито следи не биха били открити дори от най-опитно око.
Микеле прегърна младежа през кръста. Нина го улови за нозете, Луиза вдигна главата и с леки движения, каквито само жените умеят да проявяват към болните и ранените, го пренесоха в къщата.
Нано остана назад. Наведена над земята, тя мърмореше някакви заклинания и търсеше незнайни билки сред бурените, които никнеха свободно из ъглите на градината в пукнатините на зида.
Като стигнаха в будоара, Микеле се замисли; после заклати глава:
— Сестрице — каза той, — рицарят скоро ще се върне. Какво ще каже, като види, че в негово отсъствие и без да го питаш, си пренесла в дома му този красив младеж?
— Ще го съжали, Микеле, и ще каже, че съм постъпила добре — отговори младата жена, като вдигна лицето си, озарено от кротко спокойствие.
— Така щеше да бъде, ако убийството беше обикновено. Но дали като научи, че убиецът е Паскуале ди Симоне, ще сметне, че той, придворен на крал Фердинанд, има право да даде убежище на човек, ранен от палача на кралицата?
Младата жена се замисли и след няколко секунди каза:
— Прав си, Микеле. Да видим дали у него има някакви книжа, които ще ни посочат къде да го отнесем.
Напразно преровиха джобовете на ранения — намериха само кесията и часовника му; а това доказваше, че не е бил нападнат от крадци; колкото до книжата, ако е имал такива, те бяха изчезнали.
— Боже, Боже, какво да правим? — извика Луиза. — Не мога все пак да изоставя човек в такова състояние.
— Сестрице — започна Микеле като човек, намерил някакъв изход, — нали ако рицарят се бе върнал, докато Нано ти гледаше, щяхме да се скрием в дома на твоята приятелка херцогиня Фуско, който е празен, а ключовете му са у тебе?
— О, имаш право, Микеле, имаш право! — извика младата жена. — Да, ще го пренесем у херцогинята. Ще го настаним в стая към градината. Къщата има и друг вход. Благодаря ти, Микеле! Ако горкият младеж не умре, ще можем да се грижим за него, както изисква състоянието му.
— А като не знае нищо — продължи Микеле, — съпругът ти ще може в случай на нужда да се оправдае с това. Ако знаеше, не би отрекъл в никакъв случай.
— Да, много добре го познаваш: той би се предал, но не би излъгал. Затова не бива да узнае нищо, не бива. Аз не се съмнявам в сърцето му, но както каза и ти, не трябва да го поставям между дълга му като приятел на княза и задълженията на християнската му съвест. Ела да ни светиш, Нано — обърна се тя към врачката, която влизаше със снопче разнообразни треви, — не бива да оставяме тук никаква следа от този младеж.
Водено от Нано със светилник в ръка, шествието тръгна, мина през три-четири стаи и най-после изчезна през междинната врата в съседната къща.
Току-що бяха положили ранения на едно легло в стаята, посочена от самата Сан Феличе, когато Нина, по-малко развълнувана от господарката си, я побутна припряно по лакътя.
Младата жена разбра, че камериерката иска да й обърне внимание за нещо и се ослуша.
Някой чукаше на градинската врата.
— Рицарят! — извика Луиза.
— По-бързо, по-бързо, сеньора — каза Нина, — идете да си легнете, както сте с пеньоара. Аз ще се погрижа по-нататък.