Кралицата се приближи към него.
— Вие сте химик, нали, синьоре? — каза тя.
— Ако не съм химик в пълния смисъл на тази дума, ваше величество — отговори Ектън, — то поне имам някакви познания по химия.
— Мислите ли, че може да се изтрие кръвта, зацапала това писмо, без да се заличи писаното?
Ектън погледна писмото и смръщи чело.
— Ваше величество — каза той, — за ужас и наказание на тия, които проливат кръв, провидението е наредило тя да оставя най-мъчно заличими петна. Ако мастилото, с което е написано това, се състои като обикновените мастила от някаква боя и киселина, операцията ще бъде мъчна, защото разтваряйки кръвта, калиевият хлорид ще засегне и мастилото. Ако, напротив — нещо малко вероятно, — мастилото съдържа сребърен нитрат или се състои от животински въглен и смола, разтвор от калциев хипохлорид ще премахне петното, без да засегне мастилото.
— Добре, постъпете, както намирате за най-уместно. Много е важно да узная съдържанието на това писмо.
Ектън се поклони.
— Поръчали сте да ми предадат, синьоре, че имате да ми съобщите две важни новини. Чакам.
— Генерал Мак пристигнал тази вечер по време на приема и тъй като го бях поканил да отседне у дома, го намерих вкъщи, когато се прибрах.
— Добре дошъл тогава. Мисля, че наистина провидението е с нас. А втората новина, синьоре?
— Е не по-малко важна от първата, ваше величество. Размених няколко думи с адмирал Нелсън. По въпроса за парите той е в състояние да направи всичко, което ваше величество пожелае.
— Благодаря — това приключва поредицата от добри известия.
Каролина отиде до прозореца, отдръпна завесите, погледна към покоите на краля и като видя, че там свети, каза:
— За щастие кралят не си е легнал още. Ще му пиша, че сутринта ще има извънреден съвет, на който е безусловно необходимо да присъства.
— Доколкото си спомням, той възнамеряваше да отиде днес на лов — възрази министърът.
— Какво от това? — каза пренебрежително кралицата. — Ще отложи за друг ден.
После взе перо и написа писмото, което — както вече знаем — занесоха на краля.
И тъй като Ектън, все още прав, очакваше сякаш нова заповед:
— Лека нощ, драги генерале! — каза му кралицата с очарователна усмивка. — Съжалявам, че ви задържах толкова до късно, но когато узнаете какво съм правила, ще видите, че не съм си губила времето.
Тя подаде на Ектън ръка, която той почтително целуна, поклони се и направи няколко стъпки, за да се оттегли.
— Да не забравя — каза кралицата.
Ектън се обърна.
— Кралят ще бъде в много лошо настроение на съвета.
— Страхувам се, че ще е така — усмихна се Ектън.
— Препоръчайте на вашите колеги да не се обаждат и да отговарят само когато ги питат. Цялата комедия се играе от краля и от мене.
— Уверен съм — каза Ектън, — че ваше величество е избрала по-добра роля.
— Така мисля — отговори кралицата. — Впрочем сам ще видите.
Ектън се поклони отново и излезе.
— Ах! — промълви кралицата. — Ако Ема изпълни обещанието си, всичко ще се уреди.
XXI
ЛЕКАРЯТ И СВЕЩЕНИКЪТ
Да свършим със случките през тази нощ, така претоварена със събития, за да продължим разказа си, без да сме принудени да се спираме или да се връщаме назад.
Ако читателите ни са прочели внимателно последната глава, сигурно си спомнят, че след излизането на Салвато Палми-ери заговорниците се разделиха на две групи, по трима души във всяка: едната тръгна нагоре по Паузилипе, другата отплава с лодка.
Групата, тръгнала по Паузилипе, се състоеше от Николино Карачоло, Веласко и Скипани. Другата, отплавала с лодката, завързана под обливания от морето главен вход на двореца на кралица Джована и стояла там през време на бурята, се състоеше от Доменико Чирило, Еторе Карафа и Мантоне.
Както вече казахме, Еторе Карафа се криеше в Портичи. Мантоне живееше там. Голям любител на риболова, Мантоне имаше собствена лодка. С нея, подпомогнат от Еторе Карафа, отиваше от Портичи в двореца на кралица Джована. И двамата яки гребци, при спокойно време те минаваха разстоянието за два часа. Ако имаше попътен вятър, плаваха само с платно.
Тази нощ се връщаха по обичайния начин: трябваше да гребат с веслата, защото вятърът бе престанал и морето се бе укротило; на минаване покрай Мерджелина щяха да оставят там Чирило. Той живееше накрай реката Киайа: затова вместо да се насочат направо към Портичи, плаваха покрай брега, както бяха забелязали полицаите. Когато стигнаха срещу кралското казино, днес собственост на княз Торлоня, оставиха Чирило на сушата, като избраха място, откъдето лесно можеше да се изкачи до пътя, станал впоследствие улица. После продължиха плаването, отдалечавайки се от брега по посока на замъка дел Уово.