Знаем местността. По палмата, която полюшваше красивата си корона над портокаловите и лимоновите дръвчета, Чирило позна къщата на рицаря Сан Феличе.
Полицаят му бе определил точно мястото. Чирило отиде право към градинската вратичка, където агентът бе видял или му се бе сторило, че вижда да изчезва раненият; като се наведе до вратичката, лекарят наистина сякаш забеляза следи от кръв.
Но дали черното петно беше от кръв или просто от влага? Чирило бе оставил носната си кърпа на жената, която изми раната на полицая; затова свали връзката си, намокри я на Лъвовата чешма, после се върна и потърка с нея онова място на дървото, което изглеждаше по-тъмно от останалото.
На няколко стъпки от него, към двореца на кралица Джована, един фенер светеше пред икона на Светата Дева. Чирило се качи на крайпътен камък и приближи батистата към светлината. Петното беше несъмнено от кръв.
— Салвато Палмиери е там — каза си той, като протегна ръка към къщата на рицаря Сан Феличе, — но дали е мъртъв или жив? Още днес ще узная.
Мина през площада и отново покрай къщата, където бяха внесли полицая. Погледна вътре. Раненият току-що бе издъхнал, дон Микеланджело Чиконе се молеше до леглото.
Когато Доменико Чирило влизаше в дома си, камбанарията на черквата Пие ди Грота удари три часа.
XXII
ДЪРЖАВНИЯТ СЪВЕТ
Освен съвещанията в покоите на кралицата, в тъмната стая, където въведохме нашите читатели — съвещания, които можеха с право да се сметнат за заседания на инквизицията, в двореца всяка седмица ставаха по четири обикновени съвета; в понеделник, сряда, четвъртък и петък.
Лицата, присъстващи на държавния съвет, бяха:
кралят, ако е принуден от важността на въпросите;
кралицата, чието право да присъства вече обяснихме;
генерал-капитан Джон Ектън, министър-председател;
княз Ди Кастел-Чикала, министър на външните работи, флотата, търговията, доносник и съдия в свободното си време;
бригадният генерал Джанбатиста Ариола, министър на войната, умен и сравнително честен човек;
маркиз Саверно Симонети, министър на правосъдието и помилванията;
маркиз Фернандо Корадино, министър на вероизповеданията и на финансите, който би бил най-посредствен от всички, ако в съвета не участваше още по-посредственият Саверио Симонети.
При много важни случаи към тези господа се присъединяваха маркиз Де ла Самбука, княз Карини, херцог Ди Сан Николо, маркиз Балтазар Чито, маркиз Дел Гало и генералите Пинятели, Коли и Паризи.
Противно на краля, който присъстваше веднъж на десет съвета, кралицата не пропускаше нито един; вярно е, че тя изглеждаше често пъти само като обикновена зрителка при разискванията, стоеше настрана от масата, в някой ъгъл или до прозорец заедно с любимката си Ема Лайона, която водеше в заседателната зала като своя вещ, като част от задължителната си свита, която привидно нямаше по-голямо значение от това на Юпитер, любимото куче на Фердинанд.
Всеки играеше своята роля в комедията: министрите си даваха вид, че разискват, Фердинанд се преструваше, че слуша внимателно, Каролина изглеждаше разсеяна; кралят чешеше по главата кучето си, кралицата си играеше с косите на Ема; любимецът беше в нозете на господаря, главата на любимката — в скута на господарката. Било на минаване покрай тях, било при почивките между разискванията, министрите погалваха Юпитер или казваха някоя ласкава дума на Ема, възнаграждавани и в двата случая от усмивката на господаря или господарката.
Генерал-капитан Джон Ектън, единствен рулеви, натоварен с отговорността за кораба, блъскан от идващия откъм Франция революционен вятър, а освен това попаднал сред подводните скали в опасното море на сирените, където бяха потънали в продължение на шест века осем различни империи; със смръщено чело, мрачен поглед и трепереща ръка, сякаш наистина стиснала руля, Ектън единствен като че разбираше сериозността на положението и приближаването на опасността.
Уповавайки се на английския флот, почти сигурна в съдействието на Нелсън, поддържана главно от омразата си към Франция, кралицата беше решена не само да приеме опасността, но дори да я пресрещне и предизвика.
Фердинанд беше на противно мнение; използвайки престореното си добродушие, той бе хитрувал досега, за да може, ако не да задоволи Франция, поне да не й даде никакъв определен повод да се скара с него.