— Принуден съм да призная, господарю, че в това, което казвате, има много истина — каза министърът на войната.
— То се знае! — продължи кралят. — Аз говоря всякога истината, щом нямам основание да лъжа, разбира се. Да видим сега! Приемам, че имаш шестдесет и пет хиляди души, готови да воюват, облечени в нови униформи, с австрийска екипировка, с пушка на рамо, със сабя на кръста, с раница на гърба. Кого поставяш начело, Ариола? Себе си ли?
— Господарю — отговори Ариола, — аз не мога да бъда едновременно министър на войната и главнокомандващ.
— И предпочиташ да останеш министър на войната. Разбирам те.
— Господарю!
— Казах, че те разбирам. Свършихме с първия. А на тебе, Пинятели, удобно ли ще ти бъде да станеш главнокомандващ на тия шестдесет и пет хиляди войници на Ариола?
— Господарю — отговори този, към когото се бе отнесъл кралят, — признавам, че не бих посмял да поема подобна отговорност.
— Свършихме и с втория. А ти, Коли? — продължи кралят.
— Нито аз, господарю.
— Ти, Паризи?
— Господарю, аз съм само бригаден генерал.
— Да, всички сте съгласни да командвате бригада, дори дивизия, но да изготвите план за военни действия, да извършите стратегически комбинации, да се сражавате и да победите опитен неприятел — нито един от вас няма да поеме такова задължение!
— Излишно е ваше величество да се грижи за главнокомандващ — намеси се кралицата. — Главнокомандващият е налице.
— Я гледай! — каза Фердинанд. — Надявам се, че не е в моето кралство?
— Не, ваше величество, бъдете спокоен — отговори кралицата. — Аз поисках от племенника си човек, чието бойно име ще направи впечатление на противника и ще задоволи изискванията на приятелите ни.
— И този човек се нарича? — запита кралят.
— Барон Карл Мак… имате ли някакви възражения срещу него?
— Имам да кажа — отвърна кралят, — че се остави французите да го бият, но тъй като такова нещастие сполетя всички генерали на императора, включително неговия чичо и ваш брат принц Карл, все ми е едно дали ще бъде Мак или някой друг.
Кралицата прехапа устни при тази безмилостна подигравка на човек, който стигаше в цинизма си дотам, да се подиграва и със себе си, ако няма с кого другиго, и запита, докато ставаше: