— Какви хапчета? — попита Лукас.
О, боже, явно през 1948 година все още са се предпазвали с презервативи от кравешко черво. Но честно казано, изобщо не исках да знам.
— Дядо, наистина не искам да говоря с теб за секс.
Лукас ме погледна, клатейки глава.
— А аз дори не искам да чувам тази дума от устата ти. И нямам предвид думата „дядо“.
— Добре. — Обелих банана, докато Лукас си записваше нещо. — А каква дума използвате вместо това?
— Вместо кое?
— Вместо секс.
— Не говорим за това — каза той, надвесен над бележника. — Или поне не с шестнайсетгодишни момичета. И така, нека да продължим: хронографът е бил откраднат от Люси и Пол, преди кръвта на последните двама пътуващи във времето да бъде прочетена в него. Затова вторият хронограф е бил поправен, но разбира се, в него липсва кръвта на всички останали пътуващи във времето.
— Не, не е точно така. Гидиън е успял да открие почти всички и да вземе от кръвта им. Липсват само лейди Тилни и Опал, Елис някоя си.
— Елейн Бърли — каза Лукас. — Придворна дама на Елизабет I, която на осемнайсет е починала от родилна треска.
— Точно така. И разбира се, кръвта на Люси и Пол. Тоест те преследват нашата кръв, а ние тяхната. Или поне аз така разбрах.
— Значи сега има два хронографа, с които може да се затвори кръга? Това наистина е невероятно!
— Какво ще се случи, когато се затвори кръгът?
— Тогава ще се разкрие тайната — отвърна Лукас тържествено.
— О, боже! Не и ти! — Поклатих глава ядосано. — Не може ли поне веднъж някой да бъде по-конкретен?
— В предсказанията се говори за полет на орела, за победата на човечеството над болест и смърт, за началото на нова ера.
— Аха — кимнах. Бях точно толкова наясно, колкото и преди това. — Значи е нещо добро, нали?
— Дори много добро. Нещо, което ще тласне напред цялото човечество. Затова граф Сен Жермен е създал Обществото на пазителите, затова в нашите редици са най-умните и влиятелни мъже в света. Всички ние искаме да запазим тайната, за да може, когато настъпи моментът, тя да се разгърне и да спаси света.
Добре. Ето че това бе едно ясно обяснение. Или поне най-ясното, което бях чула досега, що се отнася до тайната.
— Но защо Люси и Пол не искат кръгът да се затвори?
Лукас въздъхна.
— Нямам представа. Кога каза, че си ги срещнала?
— През 1912 година. Юни месец. 22-ри юни. Или 24-ти, не запомних съвсем точно. — Колкото повече се опитвах да си спомня, толкова по-несигурна ставах. — А може и да бе 12-и? Сигурна съм, че беше четно число. 18-и? При всички положения беше следобед. Лейди Тилни бе сервирала масата за следобедния чай. — Изведнъж ми просветна какво бях казала току-що и закрих устата си с ръка. — О, не!
— Какво има?
— Ето че ти разказах, а ти ще го издадеш на Люси и Пол. Затова са успели да ни устроят засада. Значи на практика ти си предателят, не аз. Въпреки че така или иначе тръгва от мен.
— Какво? О, не! — Лукас енергично заклати глава. — Няма да го направя. Изобщо няма да им разкажа за теб, това би било лудост! Ако утре им кажа, че един ден ще откраднат хронографа и ще избягат с него в миналото, ще умрат на място. Човек трябва много внимателно да премисля какво ще разкаже на някого за бъдещето, чуваш ли?
— Е, може и да не им го кажеш утре, имаш на разположение още много години. — Замислено задъвках банана си. — От друга страна… в кое ли време са отишли с хронографа? Защо не в това? Все пак тук биха имали поне един приятел, тоест теб. Може би ме лъжеш и те отдавна чакат пред вратата, за да източат от кръвта ми.
— Нямам ни най-малка представа в кое време са отишли. — Лукас въздъхна. — Дори не мога да си представя, че ще направят нещо толкова откачено. Или каква би била причината! — После добави отчаяно: — Излиза, че абсолютно нищо не знам.
— Явно в момента и двамата не знаем абсолютно нищо — казах също толкова отчаяно.
Лукас написа в бележника зелен ездач, втори хронограф и лейди Тилни и постави един въпросителен знак.
— Това, което ни трябва, е още една среща, но по-късно! Дотогава бих могъл да разбера много неща…
Бях съгласна.
— Първоначално трябваше да бъда изпратена да елапсирам в 1956 година. Значи бихме могли отново да се срещнем утре вечер.
— Ха-ха! — рече Лукас. — За теб 1956-а може и да е утре вечер, но за мен… Е, добре, нека да помислим. Ако бъдеш изпратена да елапсираш, тогава пак ли ще е в същото помещение?
Кимнах.
— Така мисля. Но няма да е възможно да ме чакаш тук по цели дни и нощи. Освен това Гидиън също може да се появи тук, все пак и той трябва да елапсира.