— Не съм. Ще придружа Гуендолин.
И двете с братовчедка ми зяпнахме, еднакво изумени.
— Няма да я придружиш — възрази господин Джордж. — Ти отдавна изпълни нормата си за днес.
— Освен това изглеждаш изморен — додаде Шарлот. — Което не е никак чудно. По-добре да използваш времето, за да поспиш.
По изключение бях на същото мнение. Ако Гидиън дойдеше с мен, нямаше да мога нито да взема ключа от скривалището, нито да потърся дядо ми.
— Без мен Гуендолин ще прекара четири напълно безсмислени часа в подземието — изтъкна Гидиън. — Ако я придружа, би могла да използва времето и да научи нещо. — Усмихвайки се леко, добави: — Като например как да различава ляво от дясно. Все ще научи този менует.
Моля? О, боже, само не отново уроци по танци!
— Напразно усилие — констатира Цъфналата устна.
— Имам да пиша домашни — отказах възможно най-нелюбезно. — Освен това утре трябва да предам съчинението си за Шекспир.
— И с това мога да ти помогна — предложи Гидиън и ме погледна.
Не можех да разгадая изражението му. Някой, който не го познава, сигурно би го определил като невинно, но мен не можеше да заблуди.
Шарлот все още продължаваше да се усмихва, но вече без сладките трапчинки.
Господин Джордж повдигна рамене.
— Нямам нищо против. Така Гуендолин няма да е сама и да се страхува.
— Всъщност аз обичам да оставам сама — казах отчаяно. — Особено когато през целия ден съм била сред хора, както днес. — Сред ужасно тъпи хора.
— Така ли? — попита братовчедка ми подигравателно. — А и ти никога не си напълно сама, нали винаги около теб са твоите невидими приятели?
— Точно така — отвърнах. — Гидиън, само ще ми пречиш.
„По-добре отиди с Шарлот на кино. Или, от мен да мине, основете някой читателски клуб!“, помислих си аз.
Но дали наистина точно това бе желанието ми? От една страна, страшно много исках да се срещна с дядо ми и да го попитам какво е открил за зеления ездач. От друга страна, в съзнанието ми изплуваха бегли спомени от онзи ден за „ох“, „ах“ и „още“.
По дяволите! Трябваше да се стегна и да мисля за всичко онова, което толкова ме отвращаваше в Гидиън. Но той не ми остави време за това, тъй като вече отваряше вратата.
— Хайде, Гуендолин! Да вървим към 1953 година!
Почти бях сигурна, че стига да можеше, погледът на Шарлот щеше да прогори дупка в гърба ми.
По пътя надолу към старата алхимична лаборатория господин Джордж завърза очите ми — не без преди това да се е извинил — и въздъхвайки, пое ръката ми. Гидиън трябваше да носи раницата ми.
— Знам, че господин Джордано не е лесен човек — каза господин Джордж, след като вече бяхме слезли по витата стълба. — Но може би въпреки това ще проявиш малко повече търпение с него.
Изпръхтях шумно.
— Той също би могъл да прояви повече търпение с мен! Специалист по рейки, талантлив дизайнер на бижута… какво общо има един дизайнер с пазителите? Мислех, че всички те са високопоставени учени и политици.
— Господин Джордано е особнякът сред пазителите. Но той има брилянтен ум. Наред с ексцентричните си… ами… професии, които между другото са го направили мултимилионер, той е всепризнат историк и…
— …и когато преди пет години публикува статия за едни до този момент неизвестни източници на лондонско тайно общество, имащо нещо общо с франкмасоните и легендарния граф Сен Жермен, пазителите решиха, че трябва спешно да се запознаят с него — прекъсна го Гидиън, който вървеше пред нас. Гласът му ечеше заради каменните стени наоколо.
Господин Джордж се прокашля.
— Хм… да, това също допринесе. Внимание, стъпало.
— Разбирам. Значи Джордано е пазител, за да не се разприказва. А какви са тези неизвестни източници?
— Всеки член дава на обществото нещо, което го прави по-силно — каза господин Джордж, без да отговаря на въпроса ми. — А уменията на Джордано са особено разнообразни.
— Без съмнение. Кой мъж би могъл сам да залепи скъпоценно камъче върху маникюра си?
Чух как господин Джордж се закашля, сякаш се бе задавил. А после известно време повървяхме в мълчание един до друг.
Стъпките на Гидиън не се чуваха повече и предположих, че е избързал напред (заради превръзката на очите ми се придвижвахме със скоростта на охлюв). Най-накрая се престраших и попитах тихо:
— Защо трябва да ходя на това соаре и на бала?
— О, никой ли не ти е обяснил? Вчера вечерта, или по-точно през нощта, Гидиън посети графа, за да го информира за вашето последно… приключение. И се върна с писмо, в което графът изрично посочва желанието си ти и Гидиън да го придружавате на соарето на лейди Бромптън, както и на един голям бал, който ще се състои няколко дни по-късно. Освен това предстои и следобедно посещение в Темпъл. Целта на всичко това е графът да те опознае по-добре.