Спомних си първата ми среща с него и изтръпнах.
— Разбирам, че иска да ме опознае по-добре. Но защо желае да се показвам и сред чужди хора? Това един вид тест ли е?
— Това е още едно доказателство, че е безсмислено да те държим настрана от всичко. Честно казано, много се зарадвах на това писмо. То показва, че графът има далеч по-голямо доверие в теб, отколкото някои от господата пазители, които смятат, че в цялата тази игра ти си само статистка.
— И предателка — казах и си помислих за доктор Уайт.
— Или предателка. Не всички са единодушни по въпроса. И така, пристигнахме, момичето ми. Можеш да свалиш превръзката.
Гидиън вече ни очакваше. Направих още един, последен опит да се отърва от него, като обясних, че трябва да науча наизуст един от сонетите на Шекспир, което мога да направя единствено ако рецитирам на глас, но той само повдигна рамене и каза, че си носи айпода и изобщо няма да ме чува.
Господин Джордж извади хронографа от сейфа и строго ни предупреди да не оставяме в миналото абсолютно нищо.
— Нито дори и най-малкото късче хартия, чуваш ли, Гуендолин? Да върнеш обратно цялото съдържание на раницата си. Естествено и самата раница. Разбра ли ме?
Кимнах, издърпах раницата си от Гидиън и я притиснах към тялото си. После протегнах ръка към господин Джордж и му подадох малкия си пръст, защото показалецът ми прекалено често бе малтретиран с убожданията.
— А ако някой влезе в помещението, докато ние сме там?
— Това няма да се случи — увери ме Гидиън, — тъй като там ще е посред нощ.
— Е, и? На някой би могло да му хрумне да проведе инспиративна среща в мазето.
— Конспиративна — поправи ме той. — Голяма работа.
— Моля?
— Не се притеснявай — каза господин Джордж и пъхна пръста ми през отворената клапа във вътрешността на хронографа.
Прехапах устни, когато познатото чувство, сякаш се намирам на влакче в увеселителен парк, се разпростря в стомаха ми, а иглата се заби в плътта ми. Стаята се потопи в рубиненочервена светлина, след което се озовах в пълна тъмнина.
— Ехо? — извиках тихо, но никой не ми отговори.
Секунда по-късно Гидиън се приземи до мен и веднага включи един фенер.
— Виждаш ли, тук е направо уютно — каза той, докато отиваше към вратата, за да запали лампата.
От тавана все още висеше само една гола крушка, но от последното ми посещение насам в стаята определено бяха настъпили положителни промени. Погледът ми веднага се насочи към стената, където Лукас искаше да направи тайното ни скривалище. Отпред бяха струпани столове, но изглеждаха много по-подредени от последния път. Нямаше ги отпадъците, стаята изглеждаше направо чиста и най-вече празна. Освен столовете пред стената, имаше само една маса и диван с дамаска от зелено кадифе.
— Да, действително е много по-уютно от последното ми посещение тук. През цялото време се страхувах, че може да изскочи някой плъх и да ме ухапе.
Гидиън натисна бравата на вратата и я побутна. Явно бе заключено.
— Веднъж вратата бе отключена — каза с усмивка. — Това бе една наистина прекрасна вечер. Таен тунел води до Кралската съдебна палата, а после слиза още по-надолу към катакомби с черепи и кости… А не много далеч от тук, през сегашната 1953 година, се намира и една винарска изба.
— Де да имахме ключ. — Отново погледнах към стената отсреща. Някъде там зад разхлабена тухла лежеше ключът. Въздъхнах. Колко дяволски жалко, че сега изобщо не можех да го използвам. Но в същото време чувството да знам нещо, за което Гидиън по изключение нямаше никаква представа, бе много приятно.
— Изпи ли виното?
— А ти как мислиш? — Той взе един от столовете до стената и го постави пред масата. — Ето, за теб. Забавлявай се с домашните ти.
— Благодаря. — Седнах, извадих нещата от раницата си и се престорих, че напълно се потапям в учебника.
През това време Гидиън се изпъна върху дивана, извади айпода от джоба си и завря слушалките в ушите си. След две минути рискувах, погледнах към него и видях, че е затворил очи. Да не би да беше заспал? Всъщност не беше чудно, като се имаше предвид, че нощес отново е изпълнявал задачи.
Известно време наблюдавах правия му нос, бледата кожа, меките устни и гъстите, извити мигли. Така отпуснат, изглеждаше по-млад от обикновено и изведнъж съвсем ясно успях да си представя как е изглеждал като малко момче. Във всеки случай е бил изключително сладък. Гърдите му се надигаха и спускаха равномерно и се замислих дали да не посмея… не, беше прекалено рисковано. Дори не би трябвало да гледам повече към онази стена, ако исках да запазя тайната ни с Лукас. И тъй като не ми оставаше нищо друго, а и не можех да наблюдавам Гидиън в продължение на четири часа, докато спи (въпреки че бях изкушена), накрая се посветих на домашните ми — първо на полезните изкопаеми в Кавказ, после на неправилните френски глаголи. На съчинението за живота и творчеството на Шекспир липсваше само заключението, което решително обобщих в едно изречение.