— Я виж ти, вече наистина го можеш. Дясна ръка, дясно рамо, лява ръка, ляво рамо. Много добре.
Беше прав. Можех го! Всъщност беше лесно като детска игра. Триумфиращо се завъртях с един от невидимите господа в кръг, после поставих ръката си в тази на Гидиън.
— Ха! Прелестна като вятърна мелница, как ли пък не! — рекох.
— Изключително безсрамно сравнение — съгласи се той. — Без усилие ще надиграеш всяка вятърна мелница.
Засмях се, после трепнах.
— Опа, сега отново слушам „Линкин Парк“.
— Няма значение.
И докато в ушите ми бумтеше „21 guns“, Гидиън уверено ме водеше, докато изпълнявахме последната фигура на танца и накрая се поклони. Почти ми стана мъчно, че бяхме приключили.
На свой ред се поклоних дълбоко и извадих слушалките от ушите си.
— Ето. Много мило от твоя страна, че ме научи.
— Чист егоизъм — отвърна Гидиън. — В крайна сметка иначе аз ще се изложа с теб, забрави ли?
— Не съм.
Доброто ми настроение отново се изпари. Погледът ми се отклони към отсрещната стена със столовете, преди да успея да го спра.
— Ей, още не сме приключили — рече Гидиън. — Получи се доста добре, но все още не е перфектно. Защо изведнъж изражението ти стана толкова мрачно?
— Защо според теб графът непременно иска да присъствам на соарето и бала? Той би могъл да ме извика тук в Темпъл, така няма да има опасност да се изложа пред чужди хора. Никой няма да се учуди на поведението ми и евентуално да го запише за поколенията.
Гидиън ме наблюдава известно време преди да отговори.
— Графът не обича да разкрива картите си, но зад всяко негово хрумване стои гениален план. Той има конкретно подозрение що се отнася до мъжете, които ни нападнаха в Хайд Парк и смятам, че иска да накара дърпащия или дърпащите конците да се издадат, като представи двама ни на обществото.
— О! Мислиш ли, че отново ще бъдем нападнати от мъже с шпаги?
— Няма, докато се намираме сред хора — отвърна Гидиън, седна върху облегалката на дивана и кръстоса ръце пред гърдите си. — Въпреки това смятам, че ще е прекалено опасно, или поне за теб.
Облегнах се на ръба на масата.
— Не подозираше ли Люси и Пол за историята в Хайд Парк?
— И да, и не. Мъж като граф Сен Жермен си е създал немалко врагове през живота си. В хрониките се съобщава на няколко пъти за опити за покушения над него. Подозирам, че Люси и Пол са се съюзили с някои от тези врагове, за да постигнат целите си.
— И графът ли мисли така?
— Надявам се. — Гидиън сви рамене.
Замислих се за момент.
— Аз съм „За“ това, отново да нарушиш правилата и да вземеш със себе си някой пистолет като на Джеймс Бонд — предложих. — Срещу него онези типове с шпагите направо могат да се скрият. Всъщност откъде го имаш? Ще се чувствам по-добре, ако и аз имам такава джаджа.
— Оръжие, с което не можеш да си служиш, обикновено бива използвано срещу теб.
Сетих се за японския кухненски нож. Представата някой да го използва срещу мен не беше никак приятна.
— Шарлот добра ли е във фехтовката? Може ли да борави с пистолет?
Той отново сви рамене.
— Тя взима уроци по фехтовка от дванайсетгодишна. Естествено, че е добра.
Разбира се. Шарлот бе добра във всичко. Освен в това да се държи мило.
— Със сигурност графът щеше да я хареса — казах. — Докато аз явно не съм негов тип.
Гидиън се засмя.
— Все още можеш да промениш впечатлението, което си е създал за теб. Преди всичко, той иска да те опознае, за да разбере дали все пак предсказанията няма да се окажат верни, що се отнася до теб.
— Заради магията на гарвана? — Както винаги, когато станеше дума за това, се чувствах неловко. — А казват ли предсказанията какво точно се крие зад тези думи?
Гидиън се поколеба, след което тихо изрече:
— Гарванът с рубиненочервените крила, между световете чува на мъртъвците песента, едва опознал Цената и мощта, силата се надига и затваря се кръгът… — Той се прокашля. — Та ти настръхна!
— Ами това звучи зловещо. Особено частта с песента на мъртвите. — Разтърках ръцете си. — Има ли продължение?
— Не. Може да се каже, че това е всичко. Трябва да признаеш, че не се връзва особено с теб, нали?
Да, май имаше право.
— Има ли и за теб нещо в предсказанието?
— Разбира се. Има за всеки от пътуващите във времето. Аз съм лъвът с гривата от диаманти, при чиято гледка слънцето… В За миг изглеждаше, сякаш е смутен, но после продължи с усмивка: — Дъра-бъра и така нататък. А твоята прапрапрабаба, опърничавата лейди Тилни, е лисица, нефритена лисица, която се крие под липа.