— Не и докато категорично не изясним отношенията си!
Но Лесли само се бе засмяла.
— О, стига де, кого се опитваш да излъжеш? Ясно е какво става между вас — ти си безумно влюбена в този тип!
Но как е възможно да съм влюбена в някого, когото познавам едва от няколко дни? Още повече, че той през повечето време се държи ужасно с мен. Но в моментите, когато това не бе така… беше толкова… толкова невероятно…
— Ето ме отново тук! — изкряка Ксемериус и засилвайки се, се приземи върху масата до свещта. Сестра ми, която седеше в скута на мама, трепна стреснато и погледна към него.
— Какво има, Каролайн? — попитах тихо.
— Нищо — отвърна тя. — Стори ми се, че видях някаква сянка.
— Наистина ли? — Погледнах изумено към гаргойла.
Той само сви рамене и се ухили.
— Скоро ще настъпи пълнолуние. Тогава чувствителните хора могат да ни видят понякога, в повечето случаи само с периферно зрение. Но когато се вгледат, нас сякаш ни няма… — Той отново се провеси на полилея. — Старата дама с къдриците също вижда и чувства повече, отколкото си признава. Когато за проба поставих лапа върху рамото й, тя посегна към мен… Но в твоето семейство това не ме учудва.
Погледнах сестричката си с обич. Чувствително дете — да не би накрая да се окажеше, че е наследила виденията на пралеля Мади.
— Сега следва любимата ми част — каза Каролайн с блеснали очи.
Пралеля ни разказа с наслада как садистичната Хейзъл, облечена в неделната си рокля, бе затънала до гуша в редкия оборски тор и се бе разкрещяла истерично: „Ще ти го върна, Маделин, тъпкано ще ти го върна!“.
— И наистина го направи. Повече от веднъж.
— Но тази история ще чуем някой друг път — отсече мама категорично. — Децата трябва да си лягат. Утре са на училище.
Всички въздъхнахме, като въздишката на пралеля Мади беше най-тежка.
Петък бе ден за палачинки и никой не пропускаше обяда в училищната столова, тъй като това бе единственото ястие, което ставаше за ядене. Знаех, че Лесли си умираше за тези палачинки, затова не й позволих да остане с мен в класната стая, където имах среща с Джеймс.
— Върви да ядеш. Ужасно ще се разсърдя, ако заради мен трябва да се лишиш от палачинките.
— Но тогава няма да има кой да те покрие, ако някой ненадейно влезе. Освен това искам да чуя по-подробно какво се е случило вчера с теб, Гидиън и зеления диван…
— И при най-добро желание нищо по-подробно не бих могла да ти разкажа.
— Тогава просто ми го разкажи още веднъж. Толкова е романтично!
— Отивай да ядеш палачинки!
— Днес задължително трябва да го попиташ за номера на мобилния му. Искам да кажа, че има златно правило: не се целувай с някого, на когото нямаш дори телефонния номер.
— Вкусни, хрупкави палачинки с ябълки…
— Но…
— Ксемериус ще остане при мен. — Посочих към перваза, където седеше гаргойлът и отегчено ръфаше върха на опашката си.
Лесли капитулира.
— Е, добре. Но се погрижи днес да научиш нещо по-смислено. Размахването наоколо на показалката на госпожа Каунтър няма да ти е от полза! И помни, че ако някой те наблюдава, докато го правиш, ще се озовеш в лудницата.
— Тръгвай най-сетне — настоях нетърпеливо и я избутах през вратата, точно преди Джеймс да влезе.
Призракът се зарадва, че този път щяхме да бъдем сами.
— Тази с луничките винаги ме изнервя с невъзпитаното си дърдорене. Държи се с мен, сякаш съм невидим.
— Това се дължи на факта… О, забрави!
— И така, с какво мога да бъда полезен днес?
— Мислех си, че би могъл да ми покажеш как се поздравява някой в XVIII век по време на соаре.
— Поздравява?
— Да. Като например със „здравей“, „хей“, „добър вечер“. Сещаш се, както се поздравяват хората, когато застанат един срещу друг. И какво се прави. Ръкостискане, целуване на ръка, поклон. И после всичките тези… „Ваше Височество“, „Ваша Светлост“, „Ваше Сиятелство“… Всичко е толкова сложно и могат да се объркат толкова много неща.
Джеймс надяна надменно изражение на лицето си.
— Нищо няма да се обърка, ако правиш каквото ти кажа. На първо място ще ти покажа как една дама прави реверанс пред господин, който има същото обществено положение като нея.
— Супер — намеси се Ксемериус. — Но въпросът е, как Гуендолин изобщо ще познае какво е общественото положение на даден господин.
Джеймс го зяпна.
— Какво е това? Къш, къш, котко! Махай се!
Гаргойлът го изгледа невярващо.