— Какво каза?
— Ах, Джеймс — казах. — Моля те, бъди по-внимателен! Това е Ксемериус, мой приятел… ъъъ… гаргойл. Ксемериус, това е Джеймс, също мой приятел.
Призракът извади кърпичка от ръкава си и до носа ми достигна мирис на момина сълза.
— Каквото и да е, трябва да се махне. Напомня ми, че в момента бълнувам, заради пристъп на треска. Бълнуване, в което трябва да давам уроци по добри маниери на едно невъзпитано момиче.
Въздъхнах.
— Джеймс, ти не бълнуваш. Кога най-сетне ще го разбереш? Преди повече от двеста години може и да си имал треска, но след това си… ами ти и Ксемериус, вие двамата… вие сте…
— …мъртви — довърши мисълта ми гаргойлът. — Ако трябва да го кажем с една дума. — Наклони глава на една страна. — Истина е. Защо толкова го увърташ?
Джеймс си повя с кърпичката.
— Не искам да слушам. Котките не могат да говорят.
— Случайно да приличам на котка, тъп призрак такъв? — извика Ксемериус.
— Наистина приличаш — отвърна Джеймс, без да го поглежда. — Може би като изключим ушите. И рогцата. И крилете. И странната опашка. О, как ненавиждам това бълнуване!
Ксемериус застана, здраво стъпил на земята, пред Джеймс. Опашката му гневно плющеше около него.
— Аз не съм плод на твоята фантазия. Аз съм демон. — От вълнение избълва голяма водна струя на земята. — Могъщ демон. В XI век бях призован от магьосници и строители в тялото на каменен гаргойл, за да пазя кулата на църква, която отдавна вече не съществува. Когато преди много столетия каменното ми тяло бе разрушено, от мен остана само това, така да се каже сянката на моето старо аз, прокълнато завинаги да броди по тази земя, докато тя се разпадне. Което вероятно ще се проточи още няколко милиона години.
— Ааа, нищо не чувам — каза Джеймс.
— Толкова си жалък — рече Ксемериус. — За разлика от теб, аз нямам никаква друга алтернатива. Заради заклинанието на магьосника, съм прикован към това си съществуване. Докато ти по всяко време можеш да се откажеш от плачевното си призрачно съществуване и да отидеш там, където се озовават хората, когато умрат.
— Но аз не съм умрял, глупава котко! — извика Джеймс. — Просто съм болен, лежа в леглото и сънувам ужасяващи неща заради треската. И ако на секундата не сменим темата на разговора, си тръгвам!
— Добре, добре — опитах да ги усмиря, докато забърсвах с гъбата за дъската локвата, която бе оставил Ксемериус. — И така, да продължим с реверанса пред равнопоставен господин…
Гаргойлът поклати глава и прелетя над главите ни.
— Отивам да пазя. Прекалено срамно ще е, ако някой те завари насред всичките тези поклони.
Обедната почивка беше прекалено кратка, за да науча всички трикове, които Джеймс искаше да ми покаже. Но все пак накрая вече умеех да се покланям по три различни начина и да подавам ръката си за целувка (обичай, за който бях изключително доволна, че в днешно време е забравен). Когато съучениците ми се върнаха, Джеймс се сбогува с поклон и аз набързо му благодарих шепнешком.
— Е? — попита Лесли.
— Джеймс мисли, че Ксемериус е странна котка, плод на бълнуването му. Мога само да се надявам, че това, на което ме научи, не е объркано заради треската му. Ако всичко е като трябва, сега вече ще знам какво трябва да направя, когато бъда представена на херцог Девъншър.
— Това е добре. И какво трябва да направиш?
— Дълбок и продължителен реверанс. По-кратък, отколкото пред краля, но по-продължителен, отколкото пред един маркиз или граф. Всъщност много е просто. Но като цяло послушно трябва да подаваш ръка да ти я олигавят и през това време да се усмихваш.
— Я виж ти, все пак Джеймс ще се окаже полезен. Никога не бих предположила. — Лесли ме огледа одобрително. — Ще смаеш всички в XVIII век.
— Да се надяваме.
Дори останалите учебни занятия не успяха да съсипят доброто ми настроение. Шарлот и Цъфналата устна имаше да се чудят, че знам дори каква е разликата между „Ваша Светлост“ и „Ваше Сиятелство“, въпреки че направиха всичко възможно да ми го обяснят по най-сложния начин.
— Между другото, имам теория за магията на гарвана — каза ми Лесли след часовете, докато вървяхме от класната стая към шкафчетата ни. — А тя е толкова проста, че още никой не се е сетил за това. Да се срещнем утре преди обяд у вас и ще донеса всичко, което съм събрала до момента. В случай че майка ми отново не е планирала някой ден за основно почистване и не раздаде гумени ръкавици на всички…
— Гуени? — Синтия Дейл ме удари отзад по гърба. — Спомняш ли си Реджайна Къртис, която до миналата година беше в същия клас като сестра ми? Сега тя е в клиника за анорексици. Искаш ли и ти да се озовеш там?