— Не — казах озадачено.
— Добре, тогава изяж това! Веднага! — Синтия ми подхвърли един карамелен бонбон. Хванах го и послушно развих опаковката. И тъкмо се канех да завра бонбона в устата си, когато тя хвана ръката ми.
— Чакай! Наистина ли ще го изядеш? Значи не си на диета?
— Не.
— Тогава Шарлот е излъгала. Твърдеше, че не идваш на обяд, защото искаш да станеш мършава като нея… Върни ми бонбона. Та ти изобщо не си застрашена от анорексия. — Синтия сама лапна бонбона. — Ето поканата за рождения ми ден. Отново ще е костюмено парти, като мотото тази година ще е: „От зелено по-зелено“. Можеш да доведеш и гаджето си.
— Кого?
— Да знаеш, че казах същото и на Шарлот. Все ми е едно коя от двете ви ще доведе този пич. Важното е да дойде на партито ми.
— Тя май не е с всичкия си — прошепна ми Лесли.
— Това го чух — каза Синтия. — Лесли, ти също можеш да доведеш Макс.
— Син, от половин година вече не сме заедно.
— О, много кофти. Този път момчетата ще са прекалено малко. Или вие ще доведете някои, или ще трябва да оттегля поканата си от няколко момичета. Например Айшани, но тя сигурно и без това ще откаже, защото родителите й не позволяват да ходи на смесени партита… О, боже мой! Какво е това там? Май някой трябва да ме ощипе, за да повярвам, че не сънувам.
„Това там“ беше високо момче с руса, късо подстригана коса. Стоеше пред кабинета на директора заедно с господин Уитман. И ми се стори странно познат.
— Ох! — изкрещя Синтия, защото, както бе пожелала, Лесли я бе ощипала.
Господин Уитман и момчето се обърнаха към нас. Когато срещнах погледа на удивителните зелени очи, обрамчени от гъсти, тъмни мигли, веднага разбрах кой е непознатият. О, боже! Май сега Лесли трябваше да ощипе и мен.
— Отлично съвпадение — каза Господин Уитман. — Рафаел, това са три ученички от твоя клас. Синтия Дейл, Лесли Хей и Гуендолин Шепърд. Момичета, поздравете Рафаел Бертьолен! От понеделник той ще посещава вашия клас.
— Здравей! — смотолевихме двете с Лесли.
Синтия добави:
— Наистина ли?
Рафаел ни се ухили, пъхнал лежерно ръце в джобовете на панталона си. Наистина много приличаше на Гидиън, макар да беше по-млад. Устните му бяха по-пълни, а кожата му имаше загорял бронзов тен, сякаш току-що се е върнал от четириседмична почивка на Карибите. Може би всички в Южна Франция бяха щастливци и изглеждаха така.
— Защо сменяш училището в средата на годината? — попита Лесли. — Да не си загазил?
Усмивката на Рафаел стана още по-широка.
— Зависи какво разбираш под това. Всъщност съм тук, защото училището ми писна. Но по някаква причина…
— Рафаел се премести от Франция тук — прекъсна го господин Уитман. — Ела, Рафаел, директор Гилис ни очаква.
— Е, тогава до понеделник — каза братът на Гидиън и останах с впечатлението, че се обърна основно към Лесли.
Синтия изчака, докато двамата не изчезнаха в кабинета на директора, после вдигна две ръце нагоре и извика:
— Благодаря! Благодаря ти, мили боже, че чу молитвите ми!
Лесли ме сръга с лакът в ребрата.
— Изглеждаш така, сякаш току-що автобус е минал през крака ти.
— Почакай, докато ти разкажа кой е този — прошепнах. — Тогава и ти ще изглеждаш така.
Глава 7
Заради срещата с по-малкия брат на Гидиън и последвалия припрян разговор с Лесли (тя попита около десетина пъти: „Сигурна ли си?“, а аз отговорих около десетина пъти: „Абсолютно сигурна!“, после и двете казахме около стотина пъти: „Не е истина“, „Не мога да повярвам“ и „Видя ли очите му?“) пристигнах няколко минути след Шарлот при очакващата ни лимузина. Отново бяха изпратили господин Марли да ни вземе и той изглеждаше по-притеснен от всякога. Ксемериус клечеше върху покрива на колата и размахваше опашка наляво-надясно.
Шарлот вече се бе настанила и ме изгледа нервно.
— Къде, по дяволите, беше? Човек като Джордано не бива да се кара да чака. Мисля, че изобщо не осъзнаваш каква голяма чест е за теб да бъдеш обучавана от него.
Господин Марли учтиво ми помогна да се кача в лимузината със смутено изражение на лицето, после затвори вратата.
— Случило ли се е нещо?