— Хайде да се омитаме оттук — казах арогантно. — Студено ми е.
Исках да се промуша покрай него, но той ме хвана за ръката.
— Виж, за това преди малко… — Той млъкна, явно с надеждата, че ще продължа вместо него.
Което, разбира се, не направих. Много ми се искаше да разбера какво има да каже. Освен това стоеше толкова близо до мен, че ми беше трудно да си поема въздух.
— Това с целувката… Не го… — Отново само половин изречение.
Но подсъзнателно го довърших.
„Не го мислех сериозно.“
О, ясно, но тогава не трябваше и да го прави, нали? Все едно да запалиш някое перде и после да се чудиш, когато цялата къща започне да гори. (Добре де, примерът беше тъп.) Изобщо не исках да го улеснявам и затова го погледнах хладно и очакващо. Искам да кажа, опитах се да го изгледам точно така, но в действителност сигурно погледът ми бе от типа „Аз съм Бамби, моля те, не ме застрелвай“ и по никакъв начин не можех да променя това. Оставаше само долната ми устна да се разтрепери.
„Нямах това предвид. Хайде, кажи го!“
Но Гидиън нищо не каза. Измъкна една фиба от разбърканите ми коси (сигурно сложната ми прическа вече изглеждаше така, сякаш влюбена двойка птички си е свила гнездо), взе един кичур и го нави около пръста си. С другата си ръка погали лицето ми, а след това се наведе към мен и отново ме целуна, този път много внимателно. Затворих очи и се случи същото, както преди малко — умът ми отново изпадна в благотворен блокаж. (Не предаваше нищо друго, освен „ох“ „ах“ и „още“.) Но това продължи около десет секунди, защото точно тогава до нас един глас рече нервно:
— Пак ли се започва с това?
Уплашена, отблъснах Гидиън и зяпнах право в муцунката на малкия гаргойл, който междувременно се беше провесил с главата надолу в галерията на църквата, където стояхме. Или по-точно казано, беше призракът на гаргойл.
Гидиън бе пуснал косата ми и бе надянал безизразно изражение на лицето си. О, боже! Какво ли си мислеше сега за мен? Зелените му очи не издаваха нищо, само може би леко учудване.
— Аз… стори ми се, че чух нещо — промълвих тихо.
— Добре — отвърна той леко провлечено, но дружелюбно.
— Чула си мен — рече гаргойлът. — Чула си ме. — Приблизително беше с размерите на котка, но в допълнение към острите, големи рисови уши, имаше и две заоблени рогца, както и крилца на гърба и дълга, люспеста гущерова опашка, завършваща с триъгълник, която развълнувано се вееше наляво-надясно. — А освен това ме и виждаш!
Не отговорих.
— По-добре да тръгваме — рече Гидиън.
— Ти можеш да ме виждаш и чуваш! — извика въодушевено малкият гаргойл, после се пльосна на една от скамейките и заподскача нагоре-надолу върху нея. Гласът му звучеше като на хремаво, пресипнало дете. — Наистина ме виждаш!
Сега в никакъв случай не трябваше да се издавам, защото иначе никога нямаше да успея да се отърва от него. Докато се отправях към вратата, с подчертано безразличие плъзнах поглед по скамейките. Гидиън ми задържа вратата отворена.
— Благодаря за любезността! — каза гаргойлът и също изскочи навън.
Отвън на тротоара замигах на светлината. Беше облачно и слънцето не се виждаше, но предположих, че вече е привечер.
— Почакай! — извика гаргойлът и ме дръпна за роклята. — Спешно трябва да поговорим! Хей, тъпчеш ми краката… Не се прави, че не можеш да ме видиш. Знам, че можеш. — От устата му бликна глътка вода и образува миниатюрно петно върху кожените ми ботушки. — Опа! Извинявай! Случва ми се само когато съм развълнуван.
Погледнах нагоре по фасадата на църквата. Вероятно беше издържана във викториански стил, с витражни стъкла и две хубави закачливи кули. Тухли се редуваха с кремава мазилка и образуваха симпатични райета. Но колкото и нагоре да гледах, върху сградата не забелязах нито една фигура или дори гаргойл. Странно, че въпреки това призракът се мотаеше наоколо.
— Аз съм тук! — извика гаргойлът и се изкачи по стената точно под носа ми.
Можеше да се катери като гущер, но и всички други като него го можеха. За миг се зазяпах в тухлата до главата му, а после се обърнах. Сега вече не беше толкова сигурен, че наистина мога да го видя.
— Моля те — каза той. — Ще е толкова хубаво да си поговоря и с някой друг, освен с духа на сър Артър Конан Дойл.
Това малко същество не беше никак глупаво. Но не се вързах. Беше ми жал за него, но знаех колко досадни могат да бъдат тези малки чудовища. Освен това ме беше прекъснал, докато се целувах и сега заради него Гидиън сигурно ме смяташе за откачена крава.