Имах неприятното усещане, че съм изпуснала нещо важно. Изражението на Шарлот само затвърди предчувствието ми.
Когато колата потегли, Ксемериус се спусна през покрива в купето и се пльосна на седалката срещу мен. Както и предния път, господин Марли бе седнал отпред до шофьора.
— Би било хубаво, ако днес се постараеш малко повече — каза Шарлот. — Ужасно се срамувам заради всичко това. Все пак ти си моя братовчедка.
Не можах да се въздържа и се засмях с глас.
— О, моля те, Шарлот! Пред мен не е нужно да лицемерничиш. За теб е истинско удоволствие, че се държа като последна глупачка!
— Не е вярно! — Тя поклати глава. — Колко типично за теб, при твоя егоизъм да си помислиш такова нещо. Всички искат само да ти помогнат, за да не провалиш всичко с твоята некадърност. Въпреки че… може би и без това няма да имаш тази възможност. Като нищо мога да си представя как прекратяват всичко…
— И защо?
Шарлот ме наблюдава известно време мълчаливо, после каза с почти злорад тон:
— Ще разбереш твърде скоро. Евентуално.
— Случило ли се е нещо? — попитах, но не се обърнах към братовчедка ми, а към Ксемериус. Все пак не бях чак толкова тъпа. — Да не би господин Марли да е разказал нещо, докато ме нямаше?
— Само закодирани глупости — каза гаргойлът, а Шарлот стисна устни и се загледа през прозореца. — Явно тази сутрин по време на едно от пътуванията в миналото е имало инцидент с… ъъъ… блестящото камъче… — Той се почеса с върха на опашката си по веждата.
— Не ме карай да ти вадя всяка дума с ченгел!
Шарлот, която напълно разбираемо реши, че говоря на нея, каза:
— Ако не беше закъсняла, щеше да разбереш.
— …с Диамант — каза Ксемериус. — Някой го е… ами, как да се изразя най-точно… Явно някой го е фраснал по тиквата.
Стомахът ми болезнено се сви.
— Какво?
— Само не се паникьосвай — успокои ме гаргойлът. — Той е жив. Или поне така разбрах от развълнуваното пелтечене на червенокосия. Мили боже! Та ти пребледня като чаршаф. О, сега да не вземеш да повърнеш? Я се стегни!
— Не мога — прошепнах.
Наистина се чувствах ужасно зле.
— Какво не можеш? — изсъска Шарлот. — Първото, което учи всеки носител на гена, е да потиска собствените си нужди и да дава най-доброто от себе си за делото. А ти правиш точно обратното.
В представите си виждах Гидиън да лежи на земята, потънал в кръв. Задушавах се.
— Всеки друг би направил всичко, за да бъде обучаван от Джордано. А ти се държиш, сякаш те измъчват.
— Шарлот, затвори си устата! — извиках.
Тя отново се извърна към прозореца, а аз се разтреперих.
Ксемериус протегна лапата си и я постави успокояващо върху коляното ми.
— Ще видя какво мога да науча. Ще намеря гаджето ти и после ще ти докладвам, става ли? Но само недей да цивриш! Иначе и аз ще се разстроя и ще избълвам вода върху хубавата кожена тапицерия, а братовчедка ти ще си помисли, че си се напикала.
Гаргойлът излетя през покрива на колата. Измина мъчителен час и половина, докато отново се появи при мен.
През това време си представях най-ужасяващи неща и се чувствах по-скоро мъртва, отколкото жива. Не стана по-добре, когато пристигнахме в Темпъл, където безжалостният майстор вече ме очакваше с нетърпение. Но аз не бях в състояние нито да слушам лекциите на Джордано на тема колониална политика, нито да упражнявам танцови стъпки с Шарлот.
А ако Гидиън отново е бил нападнат от мъже с шпаги и този път не е могъл да се отбранява?
Когато в представите си не го виждах проснат на земята и потънал в кръв, си го представях как лежи в интензивното отделение, закачен за хиляди маркучи и по-блед от чаршафа на леглото. Защо нямаше никой, когото да мога да попитам как се чувства Гидиън?
И тогава най-сетне Ксемериус прелетя през стената на стария рефекториум.
— Е? — попитах, без да се съобразявам с Джордано и Шарлот. Те тъкмо ми показваха как се ръкопляска в XVIII век по време на соаре. Естествено, по съвсем различен начин, не както го правех аз.
— Глупаво същество — мърмореше Джордано. — Така пляскат малките деца в пясъчника, когато се радват на нещо… Сега пък накъде гледа? Ще се побъркам!
— Всичко е наред, момиче, обичащо купите сено — каза гаргойлът с весела усмивка. — Момъкът е бил халосан по главата и за няколко часа е бил извън строя, но както изглежда, има диамантено твърд череп и не е получил дори сътресение. А раната на челото го прави някак си… ъъъ… О, не! Недей отново да пребледняваш! Нали ти казах, че всичко е наред!
Поех си дълбоко въздух. От облекчение направо ми премаля.