— Къде е сега Гидиън? — попитах нетърпеливо. — В болницата?
— Не. Почива си, или поне се надявам, че това прави. Беше в болницата само колкото да му направят компютърна томография и тъй като, слава богу, нищо не откриха, той сам се изписа. Съвсем изненадващо брат му вчера му дойде на гости…
— Знам. Днес господин Уитман записа Рафаел в „Сейнт Ленъкс“.
Чух как господин Джордж въздъхна дълбоко.
— Момчето е избягало от дома си, след като заедно с приятелите си е сътворило някаква глупост. Истинска лудост от страна на Фолк е да задържи Рафаел в Англия. В тези бурни времена ние, като Гидиън най-много от всички нас, имаме много по-важни занимания от това да се грижим за опърничави младежи… Но Фолк никога не е могъл да отказва нещо на Селина, а както изглежда, последният шанс за Рафаел да завърши гимназия е далеч от приятелите му, които имат толкова лошо влияние над него.
— Селина е майката на Гидиън и Рафаел, така ли?
— Да, жената, от която и двамата са наследили тези хубави зелени очи. И така, вече пристигнахме. Можеш да свалиш превръзката.
Този път бяхме съвсем сами в стаята с хронографа.
— Според Шарлот, при тези обстоятелства планираните посещения в XVIII век ще бъдат преустановени — казах, изпълнена с надежда — или отменени, за да може Гидиън да се възстанови, а аз да се поупражнявам малко повече…
Господин Джордж поклати глава.
— Не, няма да го направим. Ще вземем всички възможни предпазни мерки, но сгъстеният график е много важен за графа. Вдругиден двамата с Гидиън ще отидете на това соаре, вече е твърдо решено. Имаш ли специално желание в коя година да те изпратим да елапсираш днес?
— Не — казах подчертано равнодушно. — И без това няма никакво значение, когато си затворен в подземно помещение, нали?
Господин Джордж внимателно извади хронографа от кадифената му калъфка.
— Така е. Обикновено изпращаме Гидиън в 1953, това е една спокойна година. Само трябва да внимаваме да не се срещне със самия себе си. — Усмихна се. — Представям си, че ще е много зловещо да си затворен някъде със собственото си аз. — Той прокара ръка по закръгления си корем и се загледа замислено в празното пространство. — Какво ще кажеш за 1956? Също е много мирна година.
— Да, звучи перфектно.
Господин Джордж ми подаде фенерчето и свали пръстена си. — Само за всеки случай… Не се страхувай, със сигурност никой няма да дойде в два и половина през нощта.
— Два и половина през нощта? — повторих ужасено. Как щях да намеря дядо посред нощ? Никой не би ми повярвал, че съм се заблудила в подземието, нощес в два и половина. А може би изобщо нямаше да успея да го намеря по това време. Тогава всичко щеше да е напразно! — О, господин Джордж, моля ви, не ме изпращайте посред нощ в тези зловещи катакомби, съвсем сама!
— Но, Гуендолин, в случая какво време от денонощието е, няма никакво значение, защото ще си дълбоко под земята, в заключена стая…
— Но аз се страхувам нощно време! Моля ви, в никакъв случай не трябва да ме пращате сама… — Бях толкова отчаяна, че очите ми се напълниха със сълзи, без да се налага да се преструвам.
— Е, добре. — Господин Джордж ме погледна успокояващо с малките си очички. — Забравих, че ти… Просто ще изберем някой друг час. Да речем следобед в три?
— По-добре е. Благодаря.
— Няма за какво. — Господин Джордж вдигна за миг поглед от хронографа и ми се усмихна. — Ние изискваме наистина много от теб. Мисля, че на твое място и аз бих се страхувал да стоя съвсем сам в някое подземие. Още повече, че от време на време ти виждаш неща, които другите не могат да видят…
— Да, благодаря, че ми го напомнихте. — Ксемериус не беше тук, иначе ужасно щеше да се разгневи заради думата „неща“. — Каква беше историята с гробовете, пълни с черепи и кости, точно зад ъгъла?
— О, не искам да те плаша още повече.
— Няма проблем. Не се боя от мъртвите. За разлика от живите хора, те не могат да причинят някому нещо, поне съдейки от моя опит. — Видях, че господин Джордж повдигна вежда и бързо добавих: — Разбира се, въпреки това ми се струват зловещи и в никакъв случай не искам нощно време да се намирам в близост до катакомби… — Подадох му едната си ръка, с другата здраво стисках раницата си. — Моля, използвайте този път безименния ми пръст, досега не е бил на ред.
Сърцето ми биеше като лудо, когато взех ключа от скривалището зад разхлабените тухли и разгънах бележката, която Лукас беше оставил. Бяха изписани единствено думи на латински, нямаше никакво лично съобщение. Паролата за деня ми се стори необичайно дълга и затова изобщо не се опитах да я запомня. Извадих химикалка от несесера си и я преписах върху дланта ми. Лукас бе нарисувал и карта на лабиринта от подземни коридори. Според нея трябваше да спра пред вратата вдясно, после да завия три пъти наляво, докато стигна до голямото стълбище, където ще е първият часовой. Когато пъхнах ключа в ключалката, вратата безпроблемно се отключи. Позамислих се, но после реших да не заключвам след себе си, в случай че на връщане бързах. Тук долу миришеше на влага и по стените ясно личеше възрастта на коридорите, които бяха твърде тесни и с ниски тавани. През няколко метра имаше разклонение или врата. Без фенерчето ми и картата на Лукас, вероятно щях да се загубя, макар че всичко ми се струваше странно познато. Когато третия път завих наляво, чух гласове и поех дълбоко дъх. Сега най-важното бе да убедя часовите, че има наистина основателна причина да ме пуснат. За разлика от пазачите в XVIII век, тези двамата не изглеждаха никак опасни. Бяха седнали в подножието на стълбите и играеха карти. Решително пристъпих напред. Когато ме видяха, единият изпусна картите си, а другият скочи на крака и припряно се заоглежда за шпагата си, която бе облегната на стената.