Лукас ме заведе в едно приятно кафене и поръча чай с кифлички.
— Последния път беше гладна — спомни си той. — Тук правят и вкусни сандвичи.
— Не, благодаря. Дядо, става въпрос за господин Джордж. През 2011-а се държи така, сякаш никога не ме е виждал.
Лукас сви рамене.
— О, не се притеснявай заради него. Когато отново се видите, ще са изминали петдесет и пет години. Дотогава сигурно ще те е забравил.
— Да, вероятно — отвърнах и погледнах раздразнено към многото пушачи. Точно до нас, на една извита маса, върху която бе поставен стъклен пепелник с големината на череп, седеше дебел господин с пура. Въздухът беше толкова плътно задимен, че можеш с нож да го режеш. През 1956 година не бяха ли чували за рак на белите дробове? — Успя ли междувременно да разбереш какъв е този зелен ездач?
— Не, но успях да разбера нещо много по-важно. Вече знам защо Люси и Пол ще откраднат хронографа. — Лукас се огледа наоколо и после приближи стола си до моя. — След твоето посещение двамата дойдоха още няколко пъти, за да елапсират, без да се случи нещо особено. Пихме заедно чай, изпитвах ги за френските глаголи и в продължение на четири часа скучаехме, придържайки се към правилата. Те нямаха право да напускат сградата, това бе заповед, а Кенет де Вилърс, вечният доносник, се грижеше да я спазваме. Веднъж успях да ги измъкна навън, за да отидат на кино и да поразгледат наоколо, но за нещастие, ни хванаха. О, какво говоря, Кенет ни спипа. Имах ужасни неприятности. Получих дисциплинарно наказание и през следващата половин година винаги, когато Люси и Пол ни посещаваха, пред вратата на драконовата зала стоеше часовой. Това се промени едва когато придобих званието си адепт трети ранг. 0, много благодаря! — Последните думи бяха отправени към сервитьорката, която приличаше на Дорис Дей във филма „Мъжът, който знаеше твърде много“. Боядисаната й в светлорусо коса бе късо подстригана и носеше ефирна рокля с широка, полюшваща се пола. С искряща усмивка ни сервира поръчката и нямаше да се учудя, ако бе започнала да пее „Que sera, sera“. Лукас изчака, докато тя се отдалечи, и продължи: — Разбира се, чрез внимателни въпроси опитах да разбера каква причина биха имали, за да избягат с хронографа. И нищо. Единственият им проблем бе, че бяха ужасно влюбени един в друг. Явно в тяхното време на връзката им не би се гледало с добро око, затова я пазеха в тайна. Малко хора знаят за това, например майка ти.
— Тогава може би са избягали в миналото, само за да могат да бъдат заедно! Като Ромео и Жулиета? — Ах, колко ужасно романтично!
— Не — каза Лукас. — Не това е причината. — Той разбъркваше чая си, докато аз зяпах лакомо кошничката, пълна с топли кифлички, покрити с платнена салфетка и излъчващи примамлив аромат. — Причината съм аз.
— Какво? Ти?
— Е, не заради мен. Но аз съм виновен да се стигне дотам. Един ден ми хрумна откачената идея да изпратя Люси и Пол още по-назад в миналото.
— С помощта на хронографа? Но как…
— Боже, да, беше откачено, вече го казах. — Лукас прокара ръце през косата си. — Но всеки ден бяхме затворени за четири часа в тази проклета зала заедно с хронографа. И какво по-логично от това да ти хрумнат подобни глупави мисли? Проучих основно старите строителни чертежи, тайните записки и хрониките, а след това взех дрехи от хранилището. Накрая прочетохме кръвта на Люси и Пол в хронографа и пробно ги изпратих за два часа в 1590 година. Получи се абсолютно безпроблемно. Когато двата часа отминаха, отново се върнаха при мен в 1948 година, без изобщо някой да забележи, че ги е нямало. А пък половин час по-късно се върнаха в 1992 година. Всичко мина перфектно.
Заврях в устата си кифличка, покрита с дебел слой девъншърски крем. Можех да мисля по-добре, докато дъвча. Хрумнаха ми цял куп въпроси и просто произволно се спрях на един от тях.
— Но през 1590 година все още не е имало пазители, нали така?
— Именно. Тогава все още не е съществувала дори тази сграда. Точно затова извадихме късмет. Или пък обратното, зависи от гледната точка. — Той отпи глътка чай, но все още нищо не бе хапнал и вече започвах да се питам как ли по-късно е натрупал килограмите си. — Въз основа на стари чертежи установих, че сградата с драконовата зала е построена точно върху място, на което от края на XVI век до края на XVII век се е намирал малък площад с чешма.