Поклатих глава.
Ксемериус погледна към тавана.
— Мога да им хвърлям по едно око заради теб. Да го направя ли?
Закимах бурно.
По пътя надолу към подземието господин Марли настойчиво мълчеше, а аз бях потънала в собствените си мрачни мисли. Едва когато стигнахме до помещението с хронографа и адептът махна превръзката от очите ми, попитах:
— В кое време ще ме изпратите днес?
— Аз… ще изчакаме номер девет, ъъъ… господин Уитман — отвърна той и заби поглед в земята. — Разбира се, аз не съм упълномощен да боравя с хронографа. Моля седнете.
Но едва се бях отпуснала върху един стол, когато вратата се отвори и влезе учителят ми. А веднага след него и Гидиън.
Сърцето ми пропусна един удар.
— Здравей, Гуендолин — каза господин Уитман с чаровната си усмивка, като катеричка. — Радвам се да те видя. — Той отмести паното на стената, зад което беше скрит сейфът. — Е, сега ще те изпратим да елапсираш.
Почти не чувах какво ми казваше. Гидиън все още бе твърде блед, но поне изглеждаше много по-добре от вчера вечерта. Дебелият бял пластир беше изчезнал и можех да видя раната в корените на косата му, която бе голяма около десет сантиметра. Чаках да каже нещо, но той само ме наблюдаваше мълчаливо.
Ксемериус се приземи, минавайки през стената със засилване, точно до Гидиън и уплашено си пое дъх.
— Опа, ето го и него! Исках да те предупредя, съкровище, честно. Но не можех да реша след кого да тръгна. Както изглежда, Шарлот пое за днес следобед ролята на детегледачка за хубавичкия брат на Гидиън. Отидоха заедно да ядат сладолед, а след това ще ходят и на кино. Бих казал, че кината са купите сено на новото време.
— Всичко наред ли е при теб, Гуендолин? — попита Гидиън и повдигна вежда. — Изглеждаш нервна. Искаш ли една цигара за успокоение? Каква марка предпочиташе? „Лъки Страйк“?
Зяпнах го изумено.
— Остави я на мира — рече Ксемериус. — Не виждаш ли, че страда от любовна мъка, глупчо такъв? И то заради теб! Какво изобщо правиш тук?
Господин Уитман бе извадил хронографа от сейфа и сега го постави върху масата.
— А сега да видим в кое време ще те изпратим днес…
— Мадам Росини ви очаква за пробата на костюмите, сър — обърна се адептът към Гидиън.
— По дяволите! — изруга той, за миг сякаш забравил мисълта си и погледна часовника си. — Напълно бях забравил. Беше ли много сърдита?
— Правеше впечатление на доста ядосана — отвърна господин Марли.
В този миг вратата отново се отвори и влезе господин Джордж. Той беше много задъхан и както винаги, когато бе напрегнат, олисялото му теме бе покрито със ситни капчици пот.
— Какво става тук?
Господин Уитман сбърчи чело.
— Томас? Гидиън каза, че заедно с Фолк сте на разговор с вътрешния министър.
— Така беше. Докато не ми се обади мадам Росини и не научих, че Гуендолин вече е била отведена, за да елапсира. — За пръв път го виждах наистина ядосан.
— Но Гидиън каза, че ти си му възложил… — отвърна господин Уитман, видимо объркан.
— Не съм! Гидиън, какво става тук? — Всякакво добродушие бе изчезнало от малките очички на господин Джордж.
— Мислех, че ще се радвате, ако ви отменим в това ви задължение — отвърна той равнодушно и скръсти ръце пред гърдите си.
— Благодаря за загрижеността — отвърна господин Джордж с открит сарказъм и попи капчиците пот от челото си с кърпа. — Но не беше нужно. А сега отивай веднага горе при мадам Росини.
— Искам да придружа Гуендолин. След вчерашния инцидент ще е по-добре, ако не остава сама.
— Глупости! — възрази господин Джордж. — Нямаме основание да предполагаме, че съществува каквато и да било опасност за нея, стига да не отива много назад във времето.
— Така е — съгласи се господин Уитман.
— Като например в 1956 година? — попита Гидиън провлечено и погледна господин Джордж право в очите. — Днес преди обяд се разрових малко в хрониките на пазителите и трябва да кажа, че тази година създава наистина впечатление за много спокойна. Изречението, което най-често се среща, гласи: „Няма необичайни произшествия“. Това звучи като музика в ушите ни, нали?
Междувременно сърцето ми се бе качило в гърлото. Държанието на Гидиън можеше да се обясни само с това, че е открил какво наистина съм правила вчера. Но как, по дяволите, беше разбрал? Единствено миришех на цигари, което — макар и подозрително — едва ли можеше да му подскаже какво наистина се беше случило.