Господин Джордж отвърна на погледа му, без да трепне, макар също да изглеждаше малко объркан.
— Това не беше молба, Гидиън. Мадам Росини те очаква. Марли, вие също можете да вървите.
— Да, сър, господин Джордж, сър — измърмори адептът и още малко оставаше да козирува.
Когато вратата се затвори след него, възрастният мъж изгледа гневно Гидиън, който не се бе помръднал от мястото си. Дори учителят ми го гледаше с почуда.
— Какво чакаш? — попита старецът студено.
— Защо сте изпратили Гуендолин посред бял ден? Това не е ли против правилата? — попита Гидиън.
— Опа — възкликна Ксемериус.
— Гидиън, това не е твоя… — поде господин Уитман.
— Няма никакво значение по кое време на деня е била там — прекъсна го господин Джордж. — Тя е била в заключено помещение.
— Страх ме беше — отвърнах бързо и може би гласът ми прозвуча малко пронизително. — Не исках през нощта да съм сама в онова подземно помещение, точно до катакомбите…
Гидиън погледна към мен и отново повдигна едната си вежда.
— А, да, ти си една малка страхливка, напълно бях забравил. — Той се изсмя тихо. — 1956-а е годината, в която сте приет за член на ложата, нали, господин Джордж? Какво странно съвпадение!
Възрастният мъж сбърчи чело.
— Не разбирам какво намекваш, Гидиън — рече господин Уитман. — Но предлагам сега да отидеш при мадам Росини. Двамата с господин Джордж ще се погрижим за Гуендолин.
Гидиън отново погледна към мен.
— Имам следното предложение: ще приключа с пробата и после ще ме изпратите след Гуендолин, все едно в кое време. Така тя няма да има от какво да се страхува, ако е нощ.
— Само от теб — рече Ксемериус.
— Ти вече изпълни нормата си за днес, но ако Гуендолин се страхува… — каза учителят ми и ме погледна със съчувствие.
Не можех да му се сърдя. Предполагах, че в някаква степен наистина изглеждах уплашена. Сърцето ми все още биеше лудо и не бях способна да издам нито звук.
— От мен да мине, можем да го направим както предложи — рече господин Уитман, свивайки небрежно рамене. — Няма нищо лошо в това, нали, Томас?
Господин Джордж бавно кимна с глава, въпреки че изглеждаше така, сякаш мислеше тъкмо обратното. Върху лицето на Гидиън се появи доволна усмивка и той най-сетне изостави вдървената си стойка до вратата.
— Ще се видим малко по-късно — изрече триумфиращо, а на мен ми прозвуча по-скоро като заплаха.
Когато вратата се затвори след него, учителят ми въздъхна.
— Откакто го удариха по главата, се държи много странно, не смяташ ли, Томас?
— Определено.
— Може би ще трябва да си поговорим с него още веднъж за тона му към по-висшестоящи — каза господин Уитман. — За възрастта си е много… Е, да, подложен е на голямо напрежение, това също трябва да се има предвид. — После погледна окуражаващо към мен. — И така, Гуендолин, готова ли си?
Изправих се.
— Да — излъгах аз.
Глава 9
Не попитах в коя година ме изпратиха, защото и без това нямаше никакво значение. Всъщност всичко изглеждаше както при последното ми идване. Зеленият диван стоеше в средата на помещението и аз го изгледах гневно, сякаш той беше виновен за всичко. Както и предишния път, пред скривалището на Лукас в стената бяха натрупани столове и аз се зачудих дали да не го изпразня. Ако Гидиън е заподозрял нещо — а това без съмнение бе така — първото, което ще му хрумне, е да претърси помещението, нали така? Можех да скрия нещата някъде в коридорите отвън и после да се върна, преди той да се е появил…
Трескаво започнах да избутвам встрани столовете, после отново размислих. Първо, не можех да скрия и ключа, тъй като след това трябваше да заключа вратата. И второ, дори и Гидиън да намери скривалището, как щеше да докаже, че е предназначено за мен? Просто ще се правя на глупава. Внимателно поставих столовете отново по местата им и се погрижих да залича издайническите следи в праха. После проверих дали вратата наистина е заключена и се настаних върху зеления диван.