— Моля? Къде си ме видял?
— По време на пътуването ми във времето вчера сутринта. Трябваше да свърша една малка задача, но едва бях изминал няколко метра и изведнъж ти се появи насреща ми. Помислих, че ми се привижда. Погледна ме и ми се усмихна, сякаш се радваш, че ме виждаш. А после рязко се обърна и се скри зад близкия ъгъл.
— И кога се предполага, че се е случило това? — Бях толкова объркана, че за малко престанах да плача.
Гидиън игнорира възражението ми.
— Когато няколко секунди по-късно и аз завих зад същия ъгъл, получих удар по главата и за съжаление вече не бях в състояние да проведа какъвто и да било разговор с теб.
— Аз съм те… тази рана ти е от мен! — Сълзите отново започнаха да се стичат по страните ми.
— Не. Не вярвам. Когато те видях, не държеше нищо в ръка. Освен това се съмнявам, че можеш да удряш толкова силно. Не, ти само ме примами зад ъгъла, защото някой ме причакваше там.
Изключено. Напълно и абсолютно изключено.
— Никога не бих направила такова нещо — успях най-накрая да кажа що-годе разбираемо. — Никога!
— Аз също малко се шокирах. Все пак си мислех, че сме… приятели. Но когато вчера вечерта се върна от елапсирането ти, миришейки на цигари, ми хрумна, че може през цялото време да си ме лъгала. А сега ми дай ключа!
Избърсах сълзите от лицето си. Но за съжаление, продължаваха да се стичат нови. С усилие се въздържах да не изхлипам и заради това още повече се ядосах на себе си.
— Ако наистина е вярно, тогава защо каза на всички, че не си видял кой те е ударил?
— Защото това е самата истина. Наистина не видях кой беше.
— Но ти не им каза и за мен. Защо?
— Защото познавам отдавна господин Джордж… Да не би да плачеш? — Фенерът освети лицето ми и заслепена, затворих очи. Сигурно приличах на раирана катеричка. Защо ми трябваше да си слагам спирала?
— Гуендолин… — Гидиън загаси фенера.
Какво ли следваше сега? Да ме претърси в тъмното?
— Махай се — изхлипах аз. — Нямам ключ в себе си, кълна се. И която и да си видял, това не може да съм била аз. Никога, никога няма да допусна някой да те нарани.
Въпреки че не виждах нищо, усещах, че той стои пред мен. Чувствах топлината на тялото му в тъмнината. Когато ръцете му докоснаха страните ми, трепнах. Той бързо ги отдръпна.
— Съжалявам — чух го да прошепва. — Гуен, аз… — Прозвуча безпомощно, но бях прекалено разстроена, за да изпитам удовлетворение.
Не знам колко време мина, докато просто си стояхме така. Сълзите ми продължаваха да се стичат. Не можех да видя какво правеше той.
По някое време той включи фенера, прокашля се и освети часовник на ръката си.
— Остават ни още три минути — оповести с делови тон. — Трябва да се мръднеш от ъгъла, иначе ще се приземиш върху раклата. — Отиде до дивана и вдигна възглавниците, които бе хвърлил на пода. — Знаеш ли, от всички пазители, господин Джордж винаги ми се е струвал най-лоялния. Някой, на когото при всички положения може да се има доверие.
— Но господин Джордж наистина няма абсолютно нищо общо с това — настоях, докато колебливо се отдръпвах от ъгъла. — Изобщо не е така, както си мислиш. — Избърсах сълзите от лицето си с опакото на ръката. По-добре бе да му кажа истината, за да не се съмнява в лоялността на бедния господин Джордж. — Когато първия път бях изпратена да елапсирам сама, случайно срещнах тук дядо ми. — Е, добре, може би не точно истината. — Той търсеше винарската изба… но сега това няма значение. Беше една много странна среща, особено когато разбрахме кои сме. Той скри тук ключа и паролата за следващото ми посещение, за да можем още веднъж да се видим и поговорим. И затова вчера, тоест през 1956 година, се представих за Вайълет Пърпълплъм. За да се срещна с дядо! Той е мъртъв от няколко години и много ми липсва. Не би ли направил същото, ако имаш тази възможност? Да разговарям отново с него бе толкова…
Гидиън мълчеше. Аз се взирах в силуета му и чаках.
— А господин Джордж? Още тогава той е бил асистент на дядо ти — каза най-накрая.
— Действително го видях за кратко. Дядо му каза, че съм неговата братовчедка Хейзъл. Но той със сигурност отдавна ме е забравил, за него това е била една незначителна среща отпреди петдесет и пет години. — Сложих ръка върху стомаха си. — Мисля, че…
— Да — рече Гидиън и протегна ръка, но после явно размисли. — Всеки миг ще започне. Ела малко по-насам.
Помещението започна да се върти около мен, а после, залитайки, замигах на ярката светлина и чух господин Уитман да казва: