— Мосю Джордж идва, за да те вземе — изтръгна ме от мислите ми мадам Росини. Подаде ми една чантичка, моят ретикюл, и аз се зачудих дали в последната секунда да не мушна вътре японския нож. Обратно на съвета на Лесли, се отказах да го залепя с тиксо към бедрото ми. С моя късмет, сигурно сама щях да се нараня, а и за мен беше истинска загадка как, в случай на опасност, щях да достигна под огромната пола до ножа и да отлепя тиксото от крака си.
Когато господин Джордж пристъпи в ателието, мадам Росини тъкмо драпираше един голям, изящно бродиран шал около раменете ми, а после ме целуна по двете бузи.
— Късмет, лебедова шийке — пожела ми тя. — И да ми я върнете жива и здрава, мосю Джордж.
Той се усмихна малко измъчено. Не ми се стори толкова закръглен и спокоен, както обикновено.
— За съжаление, това не зависи от мен, мадам. Ела, момичето ми, има няколко души, които искат да се запознаят с теб.
Вече бе станал ранен следобед, когато се качихме на горния етаж и отидохме в драконовата зала. Обличането и правенето на прическата ми бе отнело над два часа. Докато вървяхме, господин Джордж бе необичайно мълчалив и аз се концентрирах върху това да не настъпя полите на роклята. Нямаше как да не си спомня последното ми посещение в XVIII век и се замислих колко ще е трудно с този обемист тоалет да избягам от разни мъже с шпаги.
— Господин Джордж, бихте ли ми обяснили какъв е този Флорентински алианс? — попитах, поддавайки се на внезапен импулс.
Той се спря на място.
— Флорентинският алианс? Кой ти е казал за тях?
— Всъщност никой — отвърнах с въздишка. — Но от време на време се случва да подочуя нещо. Питам, само защото… ме е страх. Онези типове, които ни нападнаха в Хайд Парк, бяха от алианса, нали?
Господин Джордж ме погледна сериозно.
— Може би. Дори е много вероятно. Но не се бой. Не мисля, че днес можете да очаквате нападение. Заедно с графа и Ракоци сме взели всички възможни предохранителни мерки.
Отворих уста, за да кажа нещо, но господин Джордж не ме остави да продължа.
— Е, добре, ще ти кажа, тъй като иначе няма да се успокоиш. Действително стигнахме до извода, че през 1782 година в редиците на пазителите е имало предател, може би същият мъж, който в предходните години е издавал информация, довела до опитите за покушение над граф Сен Жермен в Париж, Доувър, Амстердам и в Германия. — Той почеса темето си. — Но в хрониките този човек не се посочва поименно. Въпреки че графът е успял да разбие Флорентинския алианс, предателят в редиците на пазителите никога не е разкрит. Вашите посещения в 1782 година трябва да помогнат това да се случи.
— Според Гидиън, Люси и Пол имат нещо общо с това.
— Действително има някои улики, които навеждат на подобно предположение. — Господин Джордж посочи вратата на драконовата зала. — Но сега нямаме време да навлизаме в детайли. Помни, каквото и да се случи, стой близо до Гидиън. Ако бъдете разделени, се скрий някъде на сигурно място, където да изчакаш връщането си в наше време.
Кимнах. Поради някаква причина устата ми пресъхна.
Господин Джордж отвори вратата и ме пусна да мина първа. С огромната ми рокля едва успях да се промуша покрай него. Залата беше пълна с хора, които ме зяпнаха и от притеснение лицето ми веднага се изчерви. Освен доктор Уайт, Фолк де Вилърс, господин Уитман, господин Марли, Гидиън и неповторимия Джордано, под огромния дракон стояха още петима мъже с тъмни костюми и сериозни лица.
Искаше ми се и Ксемериус да е тук, за да ми каже кой от тях е вътрешният министър и кой е носителят на Нобелова награда, но той имаше да изпълнява друга задача. (Не му я бях възложила аз, а Лесли. Но за това по-късно.)
— Господа, мога ли да ви представя Гуендолин Шепърд? — Това бе по-скоро риторичен въпрос, зададен с тържествен глас от Фолк де Вилърс. — Тя е нашият рубин. Последната пътуваща във времето от кръга на дванайсетте.
— Тази вечер ще се представи за Пенелъпи Грей, повереница на виконт Батън — допълни господин Джордж.
Джордано измърмори:
— Която, след днешната вечер, вероятно ще влезе в историята като дамата без ветрило.
Хвърлих бърз поглед на Гидиън, чийто виненочервен, извезан редингот действително пасваше много добре на моята рокля. За мое огромно облекчение, не носеше перука, защото иначе заради голямото напрежение сигурно щях да избухна в истеричен смях. Но във външния му вид нямаше нищо смешно. Изглеждаше перфектно. Кестенявата му коса бе прибрана в опашка на тила, а на челото му небрежно се спускаше една къдрица и прикриваше раната. Както толкова много пъти, и сега не успях да разгадая изражението на лицето му.